— А вие как се казвате? — запита го накрая една репортерка. Той каза името и званието си, но не спомена номера на поделението.
— Какво правите тук? — настоя тя.
— Приятели сме. Докарах го тук. — „Тъпа крава“.
— И какво мислите за всичко това?
— Какво смятате, че мисля? Ако дъщеричката на ваш приятел се намира там горе, какво, по дяволите, бихте си мислили вие?
— Знаете ли кой го е направил?
— Аз си изкарвам хляба с пилотиране на самолети. Не съм полицай. Питайте тях.
— Те не казват нищо.
Роби се усмихна тънко:
— Е, едно на нула за добрите. Госпожо, защо не оставите човека на спокойствие? Ако вие изживявахте това, което му се падна на него, смятате ли, че ще ви се иска да сте заобиколена от половин дузина непознати, които ви задават толкова въпроси?
— Вижте, майоре, знаем, че жена му и дъщеря му са били нападнати от терористи…
— Кой казва това? — настоя Джексън.
— Кой друг би го направил? Вие за глупаци ли ни смятате? — Роби не отговори на този въпрос. — Това е нещо голямо. Първото нападение от чуждестранна терористична група на американска земя, ако не грешим. Това е важно. Хората имат правото да знаят какво се е случило и защо — каза репортерката с благоразумен глас.
„Права е“ — неохотно призна пред себе си Роби. Това не му харесваше, но тя беше права. По дяволите.
— Ще ви накарам ли да се почувствате no-доволен, като ви кажа, че имам дете на нейната възраст? Момче е — каза тя. Всъщност репортерката, изглежда, му съчувстваше.
Джексън се помъчи да намери нещо неприятно в нея.
— Отговорете ми на следното: ако имате възможност да интервюирате тези хора, бихте ли го сторили?
— Това ми е работата. Нужно е да знаем откъде идват.
— Там, откъдето идват, госпожо, убиват хората за развлечение. Това е част от играта им. — Роби си припомни някои от разузнавателните доклади, които беше виждал по време на пребиваването си в Източното Средиземноморие. — Това се случи преди две години. Но не сте го чули от мен, нали?
— Остава си между нас — тържествено каза тя.
— Бях на самолетоносач близо до Бейрут. Имахме разузнавателни сведения…и снимки на хора от Европа, които идваха със самолети в страната, за да убиват. В по-голямата си част хлапаци и трябва да са били от заможни семейства, ако се съди по дрехите им. Няма майтап, истина си е, виждал съм шибаните снимки. Събрали се с някакви откачени, намерили оръжие и започнали да стрелят напосоки, просто за майтап. Стреляли са от високите хотели и от служебни сгради по улиците. С бойна пушка човек може да улучи цел от хиляда метра. Помръдне ли се нещо — бум, застрелват го с автоматичен огън. След това си отишли у дома. Убивали са хора за развлечение! Може би някои от тях са станали истински терористи, не зная. Гадна история беше и не можеш лесно да забравиш такова нещо. За такива хора става дума и сега, нали разбирате? И хич не ми пука за гледната им точка, госпожо! Когато бях момче в Алабама, имахме проблеми с хора като тези, ония задници от ку-клукс-клан. И за тяхната гледна точка пет пари не давам. Единственото хубаво нещо на ку-клукс-клан беше, че са идиоти. Терористите, които се мотаят наоколо, са много по-добри. Може би това ги прави по-приемливи във вашите очи, но не и в моите.
— Онези неща в Бейрут никога не са стигали до вестниците — каза репортерката.
— Зная със сигурност, че един репортер го е видял. Може би е смятал, че никой няма да му повярва. Аз не зная дали бих повярвал, ако не бяха снимките. Но съм ги виждал. Давам ви думата си, госпожо.
— Какви снимки?
— Това не мога да ви кажа — но бяха достатъчно добри, за да се виждат лъскавите им младежки лица. — Снимките бяха направени от американски и израелски разузнавателни самолети.
— И какво направихте вие?
— Ако можете да уредите онези копелета да бъдат събрани на едно място, аз смятам, че ние и морските пехотинци ще можем да измислим нещо — отговори Роби. Думите му изразяваха желанието на всички професионални войници по света. — Даже накрая бихме могли да поканим и вас, журналистите. Кои са тези, по дяволите? — В стаята влязоха двама души.
Джек беше твърде изморен, за да може напълно да се концентрира. Вестта, че Сали е извън непосредствена опасност, сне огромна тежест от раменете му и сега той очакваше да види жена си, която скоро щеше да бъде преместена в обикновена болнична стая. Седящият на няколко метра от него Уейсън, офицерът от британските сили за сигурност, наблюдаваше репортерите е неприкрито презрение, като отказваше дори да каже името си на онези, които го питаха за това. Полицаите от щатската полиция не можеха да изгонят репортерите, въпреки че болничният персонал категорично отказа да допусне телевизионно оборудване и удържаха на думата си. Постоянно повтарящият се въпрос беше: „Кой го е направил?“ Джек каза, че не знае, макар да мислеше, че знае. Навярно това бяха хората, за които беше решил да не се притеснява.
„Можеше да бъде и по-лошо“ — мислеше Си той. Сега поне имаше вероятност Сали да оживее до края на седмицата. Дъщеря му не беше мъртва заради неправилната му преценка. Това внасяше известно успокоение.
— Мистър Райън? — попита един от новодошлите.
— Да? — Джек беше твърде изтощен, за да може да вдигне поглед. Сега оставаше буден само поради превъзбудата. Нервите му бяха прекалено силно разклатени, за да може да заспи, макар че се нуждаеше от сън.
— Аз съм специален агент Ед Донъхю от бостънската служба на ФБР. С мен е един човек, който желае да ви каже нещо.
„Никой не казва, че Пади О’Нийл е глупав“ — мислеше си Донъхю. Веднага след като тази новина се появи в предаването от единадесет часа, човекът от „Шин Фейн“ беше помолил „придружителя“ си от ФБР да го съпроводи до самолета за Балтимор. Донъхю не можеше да му откаже това право, а и му наредиха да доведе О’Нийл е първия самолет.
— Мистър Райън — каза О’Нийл с глас, от който извираше съчувствие, — разбирам, че състоянието на детето ви се подобрява. Надявам се, че моите молитви са допринесли за това…
На Райън му трябваха десетина секунди, за да разпознае лицето, което преди няколко дни беше видял на телевизионния екран. Устата му се отвори бавно и очите му се разшириха. Неизвестно защо не чуваше какво му се говори. Думите влизаха в ушите, но мозъкът не ги сливаше в разбираема реч, сякаш бяха на някакъв чужд език. Виждаше само гърлото на мъжа на около метър и половина от себе си. Единствената мисъл, която мозъкът му раждаше, беше: „На около метър и половина“.
— Ох, майчице! — промълви Роби в другия край на чакалнята. Приятелят му почервеня като цвекло и той скочи. Две секунди по-късно лицето на Райън побеля като яката на бялата му памучна риза. Краката на Джек се отместиха, плъзнаха се под тялото му и той се наклони напред.
Роби се промъкна край агента на ФБР, когато Райън се хвърли от дивана е протегнати ръце към гърлото на О’Нийл. Рамото на Джексън се блъсна в гърдите на приятеля му и пилотът го стисна в мечешка прегръдка, като се опитваше да го избута назад, докато трима фотографи увековечаваха тази сцена. Джек не издаде нито звук, но Роби знаеше точно какво иска да направи. Джексън надви и избута Райън върху дивана. Бързо се извърна:
— Разкарайте този задник оттук, преди аз да съм го убил! — Джексън беше е десет сантиметра по-нисък от ирландеца, но гневът му беше не по-слаб от този на Райън. — Разкарайте това терористко копеле оттук!
— Офицер! — Специален агент Донъхю направи знак на един от полицаите, който незабавно сграбчи О’Нийл и го издърпа от стаята. Репортерите ги последваха, а О’Нийл на висок глас протестираше и заявяваше, че е невинен.