Но ФБР разполагаше с огромни средства, а и нямаше да бъде единствената служба, ангажирана със случая.
17.
КОНТРАОБВИНЕНИЯ И РЕШЕНИЯ
Райън се събуди и видя Роби, който размахваше под носа му чаша кафе. Този път Джек беше спал безпаметно и забравата на съня направи истински чудеса с него.
— Сиси ходи до болницата. Казва, че Кати изглежда добре, като се има предвид състоянието й. Уредено е да видиш Сали. Тя ще спи, но можеш да идеш.
— Тя къде е?
— Сиси ли? Навън е. Крачи по задачи.
— Трябва да се обръсна.
— Аз също. Тя ще купи някои необходими неща. Най-напред ще те натъпча с малко храна — каза Роби.
— Много съм ти задължен — отговори Джек и стана.
— Спокойно, Джек. Затова Господ ни е пратил на тази земя, както казва баща ми. А сега яж! — заповяда Роби.
Джек откри, че отдавна не е ял нищо и сега, след като стомахът му напомни за това, изпита крещяща нужда от храна. Пет минути по-късно беше погълнал две яйца, бекон, пържени картофи, четири филии хляб и две чаши кафе.
— Жалко, че тук нямат овесено брашно — отбеляза Роби. На вратата се почука. Пилотът я отвори. Сиси нахълта в стаята с пазарска чанта в едната ръка и куфарчето на Джек в другата.
— По-хубаво се освежи малко, Джек. Кати изглежда по-добре от теб.
— Това не е новост — отговори Джек. С изненада осъзна, че отговорът му беше бодър. Сиси го подмами да се оживи.
— Роби?
— Да?
— Какво, по дяволите, е овесеното брашно?
— Не ти трябва да го знаеш — отговори Сесилия Джексън.
— Вярвам ти. — Джек се отправи към банята и пусна душа. Когато излезе, Роби се беше обръснал и оставил бръснача и пяната за бръснене на мивката. Джек остърга брадата си и налепи парченца тоалетна хартия върху кървавите белези от порязване. На мивката имаше и нова четка за зъби. Когато Райън излезе от стаята, вече приличаше на човешко същество.
— Благодаря ви — каза той.
— Тази вечер ще те закарам у вас — обади се Роби. — Утре трябва да преподавам. Но ти — не. Уредих го с отдела.
— Добре.
Сиси си тръгна вкъщи. Джек и Роби отидоха до болницата. Сега беше час за посещения и можеха да се качат до стаята на Кати.
— А, ето го и нашия герой! — Джо Мюлер беше бащата на Кати. Той бе нисък, мургав човек — лицето и косата на Кати бяха наследени от починалата й майка. Беше член на управителния съвет на концерна „Мерил Линч“ и продукт на Айви лийг*. Започнал беше в брокерския бизнес досущ както и Райън, въпреки че краткият му престой в армията отдавна беше забравен. Навремето имаше големи планове за Джек и не можа да му прости, че заряза брокерството. Мюлер беше темпераментен човек, който добре осъзнаваше важността си във финансовия свят. Не бяха разговаряли учтиво с Джек повече от три години. Джек не мислеше, че нещата ще се променят.
[* Група от осем университета в САЩ (Браун, Колумбия, Корнел, Дартмаут колидж, Харвард, Принстън, Пенсилвания и Йейл), които имат същия академичен и социален престиж в САЩ, както Кембридж и Оксфорд във Великобритания. — Б.пр.]
— Тате — обади се Кати, — нямаме нужда от тези неща.
— Здравей, Джо — Райън протегна ръка, която увисна самотно във въздуха за около пет секунди. Роби се извини и излезе, а Джек отиде да целуне жена си. — Изглеждаш по-добре, мила.
— Какво можеш да кажеш за свое оправдание? — попита Мюлер.
— Оня, дето искаше да убие мен, го арестуваха вчера. Във ФБР е — внимателно отговори Джек. Удиви се, че го казва е толкова спокоен глас. Някак си на фона на случилото се е жена му и дъщеря му този въпрос му звучеше тривиално.
— За всичко си виновен ти, така да знаеш. — Мюлер беше репетирал този разговор в продължение на часове.
— Зная — съгласи се Джек. Чудеше се доколко ли би могъл да отстъпва.
— Тате… — понечи да се обади Кати.
— Ти не се меси — каза на дъщеря си Мюлер, но с тон, малко по-остър, отколкото Джек харесваше.
— Можеш да ми казваш каквото си щеш, но на нея не се зъби — предупреди го той.
— О, искаш да я защитиш, а? В такъв случай къде беше вчера?
— Бях в канцеларията си, точно както и вие.
— Трябваше да завреш носа си там, където не му е мястото, нали? Направи се на герой — и семейството ти за малко не загина — продължи Мюлер.
— Вижте какво, мистър Мюлер. — Джек беше си мислил за тези неща и преди. Можеше да се самобичува, но не и да търпи поуки от тъста си. — Ако не ви е известна фирма, която произвежда машини на времето, то май няма начин да поправим станалото, пали? Сега можем само да помагаме на властите да намерят хората, които са го сторили.
— Защо не помисли за всичко това по-рано, по дяволите!
— Достатъчно, тате! — отново се включи в разговора Кати.
— Млъкни! Това е между нас двамата!
— Ако отново й викнете, мистър, ще съжалявате. — Джек се нуждаеше от разтоварване. Не беше защитил семейството си предишния ден, но сега можеше да го направи.
— Успокой се, Джек. — Жена му не осъзнаваше, че само влошава нещата, но Джек я послуша.
— Сега наистина си голяма работа, нали?
„Продължавай в този дух, Джо, и може и да разбереш какъв съм.“ Джек погледна към жена си и дълбоко си пое дъх:
— Слушай, ако си дошъл тук, за да ми крещиш, това можем да го правим и насаме, нали? Само че този човек тук е дъщеря ти и тя може би се нуждае от теб. — Обърна се към Кати: — Ако ти трябвам, аз съм отвън.
Райън излезе от стаята. Пред вратата все още стояха двама много сериозни полицаи, а по-надолу по коридора, до стаята на санитарите, имаше още един. Джек си припомни, че беше убит един полицай и че Кати е единственият човек, който можеше да се окачестви като свидетел. Най-после тя беше в безопасност. Роби помаха на приятеля си от дъното на коридора.
— Успокой се, момче — посъветва го пилотът.
— Притежава истински талант да ме изкарва извън кожата — каза Джек, след като отново пое дълбоко дъх.
— Зная, че е задник, но едва не е загубил детето си. Опитвай се да не забравяш това. Ако си го изкараш върху него, с нищо няма да подобриш нещата.
— Може и да ги подобря — каза усмихнато Джек, като се замисли. — Ти какъв си, да не си философ?
— Аз съм ПЧ. Попско чедо. Можеш да си представиш какви съм ги чувал в хола, когато хората идваха, за да разговарят със стария. Той не е толкова сърдит, колкото уплашен от случилото се — каза Роби.
— Аз също, приятел. — Райън погледна надолу по коридора.
— Но си имал повече време да се справиш със ситуацията.
— Да. — Джек замълча за момент, — И въпреки това не харесвам този кучи син.
— Той ти е дал Кати, човече. Това все пак е нещо.
— Ти сигурен ли си, че работиш това, за което си създаден? Защо не си някакъв военен свещеник?
— Аз съм гласът на разума в един хаотичен свят. Човек не може да постигне много, когато е ядосан. Затова обучаваме хората в професионализъм. Ако желаеш да свършиш работа, чувствата няма да ти помогнат. Вече сте квит със стареца, така ли е?
— Да. Ако беше станало неговото, сега аз щях да живея в Уинчестър Каунти, всеки ден да вземам влака и…глупости! — Джек поклати глава. — Все още ме ядосва.
В този момент Мюлер излезе от стаята. Огледа се, забеляза Джек и тръгна към него.
— Не се отдалечавай — каза на приятеля си Джек.
— Ти почти уби дъщеричката ми. — Настроението на Джо не се беше подобрило.
Джек не отговори. Казал си го беше стотици пъти и вече започваше наистина да мисли, че и той е една от жертвите.