— Това е само илюзия, но не мога да реша проблема си, ако се крия в ъгъла, нали? Можем ли да разговаряме за това, което става?
— Твоите ирландски приятели привличат много внимание. Самият президент иска да се предприемат действия по този въпрос. Никога не сме имали международни терористи, дошли да си играят в страната ни — или поне не е стигало до пресата — тайнствено каза Гриър. — Сега този случай с от първостепенна важност. За него се отпускат много средства.
— Искам да участвам — каза просто Райън.
— Ако мислиш, че можеш да бъдеш част от някоя акция…
— Не съм толкова глупав, адмирале.
Гриър се усмихна на по-младия мъж.
— Радвам се да видя това, синко. Знаех си, че си умен. Е, какво искаш да направиш за нас?
— И двамата сме наясно, че лошите са част от мрежата. Данните, които ми дадохте да разгледам, бяха доста ограничени. Очевидно е, че ще се опитвате да събирате данни за всички групи, за да попаднете на улики за АОЪ. Може би аз ще мога да съм ви от помощ.
— Ами преподавателската ти работа?
— Мога да идвам тук, когато не преподавам. В момента не са много нещата, които ме задържат у дома, сър.
— Не е добра практика да използваме хора, които имат лично отношение към случая — изтъкна Гриър.
— Това не е ФБР, сър. Аз няма да излизам там, на улицата. Току-що ми го казахте. Зная, че искате да се върна тук на пълно работно време, адмирале. Ако наистина желаете да се върна, позволете ми да започна е нещо, което ще бъде от полза за двама ни. — Джек замълча, като търсеше друг довод. — Ако съм достатъчно добър, нека установим това сега.
— На някои хора това няма да им се хареса.
— И на мен ми се случват някои неща, които не харесвам, сър, но трябва да ги търпя. Ако не мога по някакъв начин да отговоря на удара, по-добре да си седя у дома. Вие сте единствената ми възможност да защитя семейството си.
Гриър се обърна, за да допълни чашката си с кафе от машинката зад бюрото. Беше харесал Джек почти веднага след запознанството им. Той беше млад мъж, свикнал да получава своето, макар и да не го правеше по арогантен начин. Това беше в негов плюс. Райън знаеше какво иска, но не искаше прекалено нагло. Не се ръководеше от амбиции и това беше още един плюс. Най-сетне, притежаваше много талант, който трябваше да бъде оформен, развит и насочван. Гриър винаги търсеше хора с талант. Адмиралът се обърна.
— Окей. Влизаш в групата ми. Марти координира информацията. Ти ще работиш пряко с него. Надявам се, че не говориш насън, синко, защото ще имаш достъп до неща, за които не ти се разрешава дори и да сънуваш.
— Сър, има само едно нещо, което ще сънувам.
За Денис Кули месецът беше много напрегнат. Един граф от Източна Англия беше починал и това накара наследниците му да разпродадат богатата колекция от книги, за да изплатят дълговете му. Така Кули изразходва почти целия наличен капитал, за да осигури двадесет книги за магазина си. Но си струваше. Измежду книгите имаше едно рядко първо издание фолио е пиеси на Марлоу*. Хубаво беше, че починалият граф много прилежно беше съхранявал съкровищата си. Книгите са били дълбоко замразявани на няколко пъти, за да бъдат унищожени насекомите, които оскверняват тези реликви от миналото. Книгата на Марлоу беше в забележително добро състояние, независимо от оцапаната с вода предна корица, която беше разколебала много от по-несхватливите купувачи. Когато звънецът се обади, наведеният над бюрото си Кули четеше първото действие на пиесата „Малтийският евреин“.
[* Кристофър Марлоу (1564–1593). Английски драматург и поет. — Б.пр.]
— Това ли е книгата, за която чух? — веднага попита посетителят.
— Точно така — усмихна се Кули, за да скрие изненадата си. От доста време не беше виждал точно този посетител и беше донякъде обезпокоен от внезапната му поява. — Отпечатана е през 1633 година, четиридесет години след смъртта на Марлоу. Някои части на текста са съмнителни, разбира се, но това е едно от малкото оцелели копия от първото печатно издание.
— Автентично е, нали?
— Разбира се — отговори Кули, леко разочарован от въпроса. — В допълнение към скромния ми опит книгата е придружена с удостоверяващи документи от сър Едмънд Грей от Британския музей.
— С тези неща не може да се спори — съгласи се купувачът.
— Боя се, че все още не съм определил цена за нея. „Защо сте тук?“
— Цената не е проблем. Разбирам, че може би искате да я имате за своя наслада, но аз трябва да я притежавам. — От тези думи Кули разбра защо беше дошъл той. Надникна над рамото на Кули, за да погледне книгата. — Превъзходна е — каза клиентът, като пъхна малък плик в джоба на продавача.
— Може би ще измислим нещо — промълви Кули. — Може би след няколко седмици. — Погледна през прозореца. Някакъв мъж разглеждаше витрината на златарския магазин от другата страна на улицата. След миг се изправи и се отдалечи.
— Моля ви да вземете решение по-рано — настоя мъжът.
Кули въздъхна.
— Наминете през следващата седмица и може би ще имаме възможност да обсъдим този въпрос. Знаете, че имам и други клиенти.
— Но надявам се, че никой от тях не е по-важен от мен.
Кули примигна два пъти.
— Да.
Джефри Уоткинс продължи да разглежда магазина още няколко минути. Избра една книга на Кийтс*, която също бе закупена от имението на починалия граф, и преди да си тръгне, заплати за нея шестстотин лири. Когато излезе от улицата, не забеляза една млада дама па лавката за вестници и не можеше да знае, че в края на уличката чакаше друга. Жената, която го последва, беше облечена по начин, който със сигурност привличаше вниманието, дори и косата й беше оранжевочервена и би светила на слънцето, ако имаше такова. Тя го проследи на две пресечки в западна посока и отмина, когато той пресече улицата. На пешеходната алея в парка „Грийн“ чакаше друг офицер от полицията.
[* Джон Кийтс (1795–1821) — виден представител на романтизма в английската литература. — Б.пр.]
Същата вечер в Скотланд Ярд пристигнаха докладите от проведените през деня наблюдения и както винаги бяха вкарани в компютъра. Акцията се провеждаше съвместно от лондонската полиция и службата за сигурност, известна като „МИ-5“. За разлика от американското ФБР хората от „Петицата“ нямаха пълномощията да арестуват заподозрените лица и трябваше да работят с полицията, за да може даден случай да бъде приключен. Това сътрудничество не беше съвсем сполучливо. То означаваше, че Джеймс Оуенс трябва да работи заедно с Дейвид Ашли. Оуенс напълно споделяше мнението на колегата си от ФБР за по-младия човек: „надуто копеле“.
— Характерни начини на поведение — каза Ашли, който пиеше чая си, докато разглеждаше разпечатката от компютъра. Бяха установили тридесет и девет души, които знаеха или може би са имали информация, свързана със засадата на пътя към двореца и превозването на Милър до остров Уайт. Някой от тях е издал тази информация. Всички бяха под наблюдение. Досега бяха установили, че един от тях е хомосексуалист, който обича да се люби в гардероби, двама мъже и една жена, които се занимаваха и с дела от интимен вместо от държавен характер, и мъже, изпитващи голямо удоволствие да гледат порнографски филми по кината в Сохо. Финансовите доклади от данъчната служба не дадоха нищо интересно, както и наблюденията върху начина на живот на следените лица. Съществуваха обичайните хобита, вкусове към театъра и телевизията. Някои от хората имаха многобройни кръгове от приятели. Няколко пък нямаха никакви приятели. Следователите изпитваха благодарност към тези тъжни, самотни хора, защото много от приятелите на другите трябваше да бъдат проверявани, а това изискваше време и хора. Оуенс гледаше на тази акция като на нещо необходимо, но напълно лишено от вкус. Това беше като да надничаш през пердетата, но в полицейския му вариант. Записите на телефонните разговори, особено на тези между влюбените, понякога го караха да се гърчи. Оуенс беше човек, който цени нуждата на индивида от самостоятелност. Никой не би издържал на подобно наблюдение. Казваше си, че със сигурност животът на един човек нямаше да се окаже безупречен, и това беше целта на цялото упражнение.