— Виждам, че мистър Уоткинс е посетил книжарница за редки книги днес следобед — отбеляза Оуенс, който четеше от разпечатката.
— Да. Той колекционира. Аз също — каза Ашли. — Бил съм в този магазин. Неотдавна имаше разпродажба в едно имение. Може би Кули е закупил някои неща, които Джефри иска за себе си. — Офицерът от службата за сигурност си отбеляза, че трябва да посети този магазин. — Бил е вътре десетина минути, разговарял е с Денис…
— Познаваш ли го? — вдигна поглед Оуенс.
— Той е един от най-добрите в занаята — каза Ашли. Усмихна се на избраната от него дума: Занаята. — Преди две години купих на жена ми за Коледа една книга на Бронте. Той е един дебел дребен педераст, но знае много. Та Джефри е говорил с него около десет минути, купил е книга и си е тръгнал. Чудя се какво ли е взел. — Ашли разтърка очи. Беше на стриктен четиринадесетчасов работен ден толкова отдавна, че вече не си спомняше от кога.
— Това е първото ново лице, е което Уилкинс се е срещнал от няколко седмици — отбеляза Оуенс. Замисли се за момент. Имаше по-добри улики от тази, а и хората му бяха малко.
— Та ще можем ли да се споразумеем по този въпрос с емиграцията? — попита общественият защитник.
— В никакъв случай — каза Бил Шоу от другата страна на масата. „Да не си мислиш, че ще му дадем политическо убежище?“
— Вие не ни предлагате нищо — отбеляза адвокатът. — Обзалагам се, че мога да оборя обвинението за оръжието, а и нямате никакъв начин да подкрепите обвинението в заговор.
— Не ни притеснява, адвокате. Ако от това ще бъдете по-щастлив, ние можем да го освободим, да му дадем билет за дома и дори да го съпроводим дотам.
— За да го вкарат в затвор с максимална сигурност ли? — Общественият защитник затвори досието за случая Иймън Кларк. — Не ми давате никаква възможност за пазарлък.
— Ако се признае виновен по обвинението за притежание на оръжие и за заговора, ще прекара няколко години в много по-приятен затвор. Но ако смятате, че ще позволим един осъден убиец просто да си тръгне свободен оттук, мистър, вие просто се заблуждавате. С какво мислите, че можете да се пазарите?
— Нещо, което може да ви изненада — тайнствено отговори адвокатът.
— О, така ли? Обзалагам се, че и на вас не е казал нищо — предизвика младия адвокат агентът, като наблюдаваше реакциите му. Бил Шоу също беше адвокат, но от онези, посветили познанията си да се борят за спокойствието на обществото, а не за свободата на криминалните престъпници.
— Разговорите между адвоката и обвиняемия се ползват с привилегии. — Адвокатът беше практикувал занаята в продължение точно на две години и половина. Разбиранията му за работата се ограничаваха до голяма степен до това да държи полицията надалеч от доверениците си. Отначало беше доволен, че Кларк не беше казал нищо на полицията, но се изненада от това, че той не искаше да разговаря дори и с него. В края на краищата може би все пак ще успее да направи някаква сделка, независимо от думите на този човек от ФБР. Но нямаше с какво да се пазари, както Шоу току-що му каза. Изчака още няколко секунди, за да види реакцията на агента, но срещна само безизразния му поглед. Общественият защитник призна пред себе си, че е победен. Е, в този случай нямаше кой знае какви шансове.
— Така си и мислех — каза Шоу, като се изправи. — Кажете на клиента си, че ако не проговори до вдругиден, ще трябва да лети за дома, за да доизлежи доживотната си присъда. Не забравяйте да му кажете това. Ако желае да проговори, след като се върне, ще изпратим хора при него. Казват, че бирата там е доста хубава, и не съм против да ида да я опитам. — Единственото нещо, което ФБР можеше да използва срещу Кларк, беше страхът. Акцията, в която участваше той, беше навредила на ИРА и младият, тъп Нед може би няма да хареса приема там. Щеше да бъде в по-голяма безопасност в американски затвор, отколкото в английски, но Шоу се съмняваше, че той разбира това, или пък че би се пречупил. Може би, след като се завърне, ще може нещо да се уреди.
Случаят не вървеше добре, макар че не беше очаквал друго развитие. Тези неща или се разкриваха веднага, или се проточваха с месеци и години. Хората, които преследваха, бяха твърде умни, за да оставят следа, която може веднага да бъде разплетена. За него и екипа му оставаше единствено отегчителната ежедневна работа. Но такова беше и определението в учебниците за следователската полицейска работа. Шоу достатъчно добре го знаеше: самият той беше написал един от текстовете в учебника.
18.
СВЕТЛИНИ
Ашли влезе в книжарницата в четири следобед. Като истински библиофил той се спря на вратата, за да се наслади на мириса на книги.
— Мистър Кули днес на работа ли е? — попита той момичето.
— Не, сър — отговори Беатрис. — Замина по работа зад граница. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Дочух, че сте се сдобили с някои нови неща.
— О, да. Казаха ли ви за първото издание на пиесите на Марлоу? — Беатрис поразително приличаше на мишка. Косата й имаше същия мръснокафяв оттенък и беше зле поддържана. Лицето й — подпухнало от твърде много храна или пиене, Ашли не можеше да определи точно от какво. Очите й се криеха зад очила с дебели стъкла. Обличаше се по начин, който напълно подхождаше на магазина — всичките й дрехи бяха стари и демоде. Ашли си спомни времето, когато купи за жена си книгата на Бронте, и се зачуди дали двете тъжни сестри не са приличали на това момиче. Жалко. С малко повече усилия тя би могла да изглежда привлекателна.
— Марлоу? — попита човекът от „Петицата“. — Първо издание ли казахте?
— Да, сър, от колекцията на покойния граф на Кръндейл. Както знаете, пиесите на Марлоу не са били печатани до четиридесетата година от смъртта му. — Тя продължи обясненията, показвайки една скрита част от себе си, която външността й не предполагаше. Ашли слушаше с уважение. Мишката разбираше от работата си толкова добре, колкото и професорите от Оксфорд.
— Как откривате тези неща? — попита Ашли, когато тя свърши разказа си.
Момичето се усмихна.
— Мистър. Денис ги надушва. Винаги пътува и работи с други търговци, адвокати и подобни. Например днес е в Ирландия. Учудващо е колко много книги успява да намери там. Тези ужасни хора имат най-добрите колекции. — Беатрис не одобряваше ирландците.
— Разбира се — отбеляза Дейвид Ашли. Изобщо не реагира па тези новини. Или поне не външно, но в съзнанието му щракна един прекъсвач. — Е, това е едно от нещата, които нашите задморски приятели са дали на света. Няколко изключително добри писатели и уиски.
— И бомбаджии — отбеляза Беатрис. — Аз не бих желала да пътувам толкова много там.
— О, аз често пъти ходя там на почивка. Риболовът е толкова хубав.
— Така мисли и лорд Луи Маунтбатън — отбеляза продавачката.
— Денис често ли ходи там?
— Най-малко веднъж месечно.
— Е, за този Марлоу, мога ли да видя книгата? — попита Ашли с ентусиазъм, само частично престорен.
— Разбира се. — Момичето сне книгата от една лавица и я отвори много внимателно. — Както виждате, въпреки че корицата с в лошо състояние, листата са удивително добре запазени.
Ашли се наведе над книгата и плъзна поглед по отворената страница.
— Разбира се, запазени са. Колко струва тази книга?
— Мистър Денис още не е определил цената й. Вярвам, че и друг клиент се интересува от нея.
— Знаете ли кой е той?
— Не, сър, не зная, пък и не бих могла да разкрия името му. Ние уважаваме доверието на клиентите си — предвзето каза Беатрис.
— Разбира се. Точно така трябва — съгласи се Ашли. — Та кога ще се върне мистър Кули? Искам да разговарям с него за тази книга.
— Утре следобед.
— Вие ще бъдете ли? — попита Ашли е чаровна усмивка.
— Не, ще бъда на другото си работно място.
— Жалко. Е, благодаря, че ми показахте книгата. — Ашли се отправи към вратата.
— За мен беше удоволствие, сър.
Офицерът от службата за сигурност излезе на улицата и зави надясно. Изчака следобедното движение да намалее, преди да пресече улицата. Реши да се разходи до Скотланд Ярд, вместо да взима такси, и тръгна надолу по улица „Сейнт Джеймс“, зави наляво, за да заобиколи двореца от източната му страна, и след това се насочи по „Марлборо роуд“ към пътя за двореца.