— Охраната на официалните церемонии ще бъде непробиваема. Американците са имали някои неприятности и са се поучили от тях — каза Маккени. Както всички офицери от разузнаването, той разглеждаше потенциалните си противници като изключително силни. — Но ако решат да направят това…
— Да — каза О’Донъл. — Искам вие двамата да работите заедно по този въпрос. Имаме много време и ще го използваме изцяло. — Той взе писмото и го прочете още веднъж, преди да го даде на Милър. След като двамата излязоха, той написа инструкциите за агента си в Лондон.
Следващата сутрин на летището Кули видя човека, с когото трябваше да се срещне, и влезе в кафенето. Беше дошъл рано като редовен пътник и си взе чаша кафе в очакване да обявят полета. Когато приключи с кафето, излезе навън. Човекът, който трябваше да се срещне с него, тъкмо влизаше. Двамата мъже се допряха на разминаване и съобщението беше предадено така ловко, както се учи във всяко шпионско училище по света.
— Той пътува доста — отбеляза Ашли. Детективите на Оуенс намериха за по-малко от час агента, уреждащ пътуванията на Кули, и получиха сведения за маршрутите му от последните три години. Други двама агенти събираха биографични данни за него. Работата беше строго рутинна. Оуенс и хората му имаха достатъчен опит, за да не се разпалват от тази нова нишка. Ентусиазмът много често пречеше на обективността. Колата му, паркирана на летище „Гатуик“, беше навъртяла доста километри за възрастта си и това се обясняваше с факта, че пътува много, за да купува книги. Толкова бяха данните, събрани през последните осемнадесет часа. Щяха търпеливо да чакат за още.
— Колко често пътува за Ирландия?
— Доста често, но върти бизнес с книги, написани на английски език, а ние сме двете страни в Европа, които говорят английски език, нали така? — Ашли също умееше да се контролира.
— Ходи ли до Америка? — попита Оуенс.
— Изглежда, пътува веднъж в годината. Предполагам, че посещава годишна изложба на книги. Мога да проверя това.
— Те също говорят английски език.
Ашли се усмихна:
— Шекспир не е живял или печатал книги там. Няма достатъчно архаични свидетелства за американска печатарска дейност, които да развълнуват човек като Кули. Може би купува наши книги, които са се оказали отвъд океана, но по-вероятно е да търси купувачи. Не, Ирландия пасва идеално с прикритието му — извинете ме, — ако това наистина е прикритие. Търговците на книги, от които аз купувам, също ходят там често…но не чак толкова — допълни той.
— Може би ще разберем някои неща от биографията му — отбеляза Оуенс.
— Да се надяваме. — Ашли търсеше светлинка в края, но виждаше само че тунелът продължава.
— Всичко е наред, Джек — каза Кати.
Райън кимна. Знаеше, че жена му е права. Сестрата стажантка грееше, когато им каза новината. Сали се оправяше бързо, както става при здравите деца. Процесът на възстановяване вече беше започнал.
И все пак имаше разлика между това, което знаеше мисълта, и това, което тревожеше сърцето. Този път Сали беше будна. Разбира се, не можеше да говори заради респираторната тръбичка в устата си, по звуците, които се опитваха да излязат през устата й, можеха да означават само едно: „Боли.“ Раните по тялото на детето му не изглеждаха по-малко ужасяващи, дори и да знаеше, че ще заздравеят. Ако не друго, то сега, когато тя от време на време беше в съзнание, нараняванията изглеждаха по-тежки. Постепенно болката щеше да изчезне, но малкото му момиченце я изпитваше сега. Кати може би се успокоява с мисълта, че само живите усещат болка, че това е положителен признак, независимо от неприятностите, които създаваше. Джек не можеше да се успокои. Стояха, докато тя отново заспа. Изведе жена си навън.
— Как си? — попита я той.
— По-добре. Можеш да ме заведеш у дома утре вечерта.
Джек поклати глава. Не беше се сещал за това. Помисли си, че беше постъпил глупаво. Беше решил, че Кати ще стои тук, при Сали.
— Без теб къщата е празна, мила — каза той след малко.
— Ще бъде празна без нея — отговори жена му и сълзите й отново потекоха. Тя зарови глава в рамото на мъжа си. — Толкова е малка…
— Да. — Джек се замисли за лицето на Сали, за двете сини очи, заобиколени от море от белези, за болката, която се четеше в тях, за страданието. — Тя ще се оправи, скъпа, и повече не искам да слушам глупости като „вината е моя“.
— Но тя е!
— Не, не е. Знаеш ли какъв късмет имам, че и двете сте живи. Днес гледах данните от ФБР. Ако не беше натиснала спирачката тогава, сега и двете щяхте да бъдете мъртви. — Предполагаше се, че това е изместило целта на Милър с няколко сантиметра. Специалистът по съдебна медицина каза, че най-малко два куршума са минали на косъм от главата на Сали. Джек можеше да затвори очи и да издекламира цялата информация дума по дума. — Ти спаси живота й, спаси и своя, защото си умна.
На Кати й беше необходим само миг, за да реагира:
— Ти как разбра това?
— От ЦРУ. Сътрудничат си с ФБР по този случай. Помолих да участвам в екипа им и те приеха.
— Но…
— Много хора работят по този случай, скъпа. Аз съм един от тях — тихо каза Джек. — Сега единственото важно нещо е тези хора да бъдат намерени.
— Мислиш ли…
— Да, мисля. „Рано или късно“
Бил Шоу нямаше такива надежди на този етап. Най-добрата потенциална следа, която имаха, беше самоличността на чернокожия, който беше карал микробуса. Криеха това сведение от средствата за масова информация. За вестниците и телевизията всички терористи бяха бели. ФБР ме беше излъгало пресата, просто допусна тя да направи погрешни изводи от непълно изложените сведения, както достатъчно често се случваше. По този начин нямаше да плашат заподозрения. Единственият човек, видял го отблизо, беше служителката от пазарния център. Тя беше прекарала няколко часа в разглеждане на снимки на чернокожи, за които се смяташе, че са членове на революционни групи, и се спря на три възможни лица. Двама от тях се намираха в затвора, единият за обир на банка, а другият — за превозване на експлозиви по междущатското шосе. Третият се беше изгубил от погледа преди седем години. За ФБР той представляваше само една снимка. Беше се отделил от бившите си приятели — умен ход, тъй като повечето от тях бяха арестувани и съдени за различни криминални престъпления — и просто беше изчезнал. Шоу си мислеше, че вероятно най-хубавото, което може да му се е случило, е сега да е част от обществото, да живее нормален живот и действията му от миналото да са само спомен.
Агентът отново провери папката. Псевдонимът му е бил Константин Дапънс. Сведенията от информатора бяха, че в двата случая, когато е приказвал, говорил като начетен човек. Вероятно е образован. Движел се е в групата, която ФБР наблюдаваше, но никога не е бил част от нея. Никога не е участвал в самостоятелно незаконно действие и се е отстранил, когато предводителите на малката банда започнали да говорят за обиране на банки и вкарване на наркотици, за да се издържат. Шоу си помисли, че може би е дилетант, студент с радикални разбирания, който, след като е опознал членовете на групата, е разбрал какво представляват: негодни тъпаци, улични разбойници, натъпкани с малко марксистки глупости или псевдохитлеризъм.
Няколко дребни групировки успяваха понякога да взривят по някоя бомба, но тези случаи бяха толкова редки, че американският народ почти не знаеше, че такива неща се случват. Когато някоя група нападнеше банка или бронирана кола, за да се издържа, обществеността си спомняше, че за да обере банка, човек не се води непременно от политически подбуди. Алчността беше достатъчна. От петдесет и едно терористични нападения през 1982 година броят им беше сведен до седем през 1985. ФБР беше успяло да залови много от тези аматьорски групи, като само миналата година беше предотвратило над двадесет инцидента благодарение на доброто си разузнаване, последвано от бързи действия. В основата си малките клетки от ненормални типове бяха се издали поради собственото си аматьорство.
В Америка нямаше терористични групи с идеологическа мотивация или попе не в европейския смисъл. Съществуваха арменските групи, чиято главна цел беше убиването на турските дипломати, имаше и групи от северозапада, поддържащи превъзходството на белите, но и в двата случая единствената идеология беше омразата — към турците, чернокожите, евреите или всякакви други. Това бяха свирепи групи, но не истински опасни за обществото, защото другите хора не споделяха политическата им цел. За да бъдат наистина ефективни, членовете на подобна група трябваше да вярват в нещо повече, отколкото в омразата. Разбира се, най-опасните терористи бяха идеалистите, но Америка не беше мястото, в което можеше да се види ползата от марксизма или нацизма. След като дори семействата, живеещи от социални помощи, имаха цветни телевизори, доколко привлекателен би могъл да е колективизмът? След като в страната нямаше класово разделение, коя група би могъл убедено да мрази човек? По тази причина повечето малки групи откриваха, че са партизани, плуващи не в морето на омразата, а на безразличието. Нито една група не беше успяла да проумее този факт, преди ФБР да проникне в нея и да я унищожи. Научаваха само, че са обречени на забрава, ако се изключат няколкото колони на единадесета страница и неотпечатаният им предизвикателен манифест. Анонимните редактори решаваха, че те не представляват никаква новина. В много случаи това беше най-добрият край на делата за терористичните групи.