В този смисъл ФБР беше жертва на собствения си успех. Работата беше така добре свършена, че вероятността за терористични действия в Америка не беше въпрос, който вълнува всички. Дори и „Случаят Райън“, както сега го наричаха, беше сметнат за обикновено мръсно престъпление, а не предвестник на нещо ново за Америка. За Шоу то беше и двете неща. ФБР разглеждаше тероризма като престъпление без никакви политически измерения, които да придадат някаква перверзна порядъчност на извършителите. Значението на това разграничаване не беше просто семантично. Тъй като по природа терористите удрят основите на цивилизованото общество, да им се приписва дори най-малка порядъчност, би било равносилно на самоубийство, Но ФБР разбираше, че това не са обикновени престъпници, преследващи само парите. Целта им беше далеч по-опасна. По тази причина престъпленията, които обикновено биха фигурирали в списъците на местните полицейски участъци, незабавно се поемаха от федералното правителство.
Шоу се върна към снимката на Константин Дапъпс. Би било прекалено да се очаква от една служителка в магазин да си спомня едно лице измежду стотиците, които виждаше всеки ден, и то толкова добре, че да избере снимка отпреди години. Тя наистина се беше опитала да помогне и се съгласи да не казва на никого какво е правила. Притежаваха описание на дрехите на заподозрения, почти сигурно изгорени, както и на микробуса, който бяха намерили. Сега го разглобяваха парче по парче недалеч от канцеларията на Шоу. За момента това беше всичко, с което разполагаха. Инспектор Бил Шоу можеше само да чака агентите му да се върнат с нещо ново. Някой платен информатор може да дочуе нещо, може да се появят нови свидетели или специалистите по съдебна медицина да открият нещо неочаквано във фургона. Шоу си казваше, че трябва да бъде търпелив. Въпреки двадесет и двете години, прекарани във ФБР, търпението беше нещо, което все още трябваше да си налага.
— Жалко, брадата ти беше започнала да ми харесва — каза колегата му.
— Проклетото нещо сърбеше прекалено много. — Александър Константин Добенс отново беше на работа. — Половината време прекарвах в чесане на лицето си.
— Да, същото ставаше и с мен, когато служех в подводниците — съгласи се колегата му. — Но е по-различно, когато си млад.
— Говори за себе си, дядо! — засмя се Добенс. — Дърт женен пуяк такъв. Това, че си вързан, не значи и аз да бъда.
— Трябва да се задомиш, Алекс.
— Светът с пълен с интересни неща, а аз все още не съм опитал всичко. — „Съвсем не.“ Той беше инженер в „Балтимор гас енд електрик къмпани“ и обикновено работеше нощем. Работата му налагаше да прекарва много от времето си в пътуване и проверки на оборудването, както и да наглежда екипите за обслужване на далекопроводните линии. Алекс беше известен човек, който не се боеше да си оцапа ръцете и всъщност обичаше физическия труд, избягван от много от прекалено гордите инженери. Наричаше себе си народен човек. Симпатиите му към професионалните синдикати бяха извор на раздразнение за ръководството, но той беше добър инженер, а и това, че е чернокож, не беше лошо. Един добър инженер, популярен между хората си, а при това и чернокож, беше неотразим. Беше привлякъл на ниски длъжности доста хора, някои от които бяха много добри работници. Други имаха поразклатено минало, но Алекс ги беше накарал да се стегнат.
Работата нощем често пъти беше спокойна и както обикновено Алекс взе първото издание на „Балтимор Сън“. Случаят вече беше снет от първите страници и сега се появяваше само в колоната с местните новини. Прочете, че ФБР и щатската полиция продължават разследването. Все още се учудваше, че детето и жената бяха оцелели, което свидетелстваше за ползата от обезопасителните колани, да не говорим за работата на инженерите от фирмата „Порше“.
„Е — реши той, — всичко е наред“ Да убиеш малко дете и бременна жена не беше нещо, с което човек може да се хвали. Бяха очистили полицая и на него това му стигаше. Но Добенс продължаваше да се тревожи от залавянето на Кларк. „Казвах на оня тъпак, че човекът му е твърде открит там, но не, искаше да очисти цялото семейство наведнъж.“ Алекс знаеше защо стана така, но гледаше на нещата като на пример за разпаленост, взела връх над реализма. „Проклетите специалисти по политически науки смятат, че човек може да накара нещо да стане, ако го желае достатъчно силно.“ Инженерите знаеха, че това не е така.
Добенс се успокояваше от факта, че всичките заподозрени лица бяха бели. Махането с ръка към хеликоптера беше грешка. Перченето нямаше място в работата на революционера. Това беше урок, от който самият той трябваше да се поучи, но не беше навредил на никого. Ръкавиците и шапките не бяха позволили на ченгетата да направят описание. Най-интересното нещо беше, че независимо от всичките гафове акцията беше преминала успешно. Оня нещастник от ИРА, О’някой си, беше изритан от Бостън с подвита опашка. Най-малкото акцията имаше политически смисъл. Казваше си, че това е истинската мярка за успеха.
От негова гледна точка успехът означаваше и навлизане в света на големите. Хората му и той бяха осигурили експертно съдействие на доказана революционна група. Сега можеше да се обърне към африканските си приятели за финансови средства. Според него те не бяха африканци, но предпочитаха да се наричат такива. Имаше начини Америка да бъде наранена, да бъде привлечено вниманието по начин, по който никоя друга революционна група не беше успяла. Ами какво ще стане, ако например изключи осветлението в петнадесет щата? Алекс Добенс знаеше как да направи това. Революционерът трябва да открие как да удари хората там, където живеят, а има ли по-добър начин от този да направиш така, че онова, което смятат за даденост, да се превърне в нещо, на което не може да се разчита? Ако покаже, че корумпираното правителство дори не може да поддържа осветлението както трябва, какви ли не съмнения може да вкара в главите на хората след това. Знаеше, че Америка е общество на вещите. Но какво ще стане, ако тези неща спрат да работят? Какво ще си помислят хората тогава? Не знаеше отговора на този въпрос, но усещаше, че нещо ще се промени, а той търсеше точно това.
19.
ТЕСТОВЕ И ИЗПИТИ
— Странна птица е той — отбеляза Оуенс. Досието беше резултат от триседмична работа. Разбира се, можеше да стане и по-бързо, но ако обектът не трябва да узнае, че го разследват, се налага да се действа по-заобиколно.
Денис Кули беше от Белфаст, роден в католическо семейство от средните класи, макар и никой от починалите му родители да не е ходел на църква, което определено е странно за район, където религията определя както живота, така и смъртта. Денис е посещавал църквата — необходимост за младеж, учащ се в енорийското училище — до влизането си в университета, а след това е престанал и никога не се е завърнал. Няма абсолютно никакво криминално досие. Нищо. Дори не фигурираше и в списъка на заподозрените сътрудничещи лица. Като студент в университета се е навъртал около няколко групи от активисти, но никога не е членувал в тях, като очевидно е предпочитал заниманията си по литература. Завършил с най-високите отличия. Оуенс прочете, че е посещавал няколко курса по марксизъм и няколко по икономика, където винаги са преподавали професори с крайно леви позиции. Полицейският инспектор изсумтя. Сякаш си нямаха достатъчно такива в лондонския икономически университет.