Райън се обърна напред, но няколко минути гледа стената. Кантор беше прав. Работеше толкова до късно, че почти не можеше да ходи до Балтимор, за да види как е дъщеричката му. Джек осъзна, че Кати е с нея всеки ден, като често пъти прекарваше нощта в болницата „Хопкинс“, за да бъде близо до дъщеря си. „Кати има своя работа, а аз си имам моя.“
— Е — каза на стената той, — поне успях да свърша нещо както трябва. — Припомни си, че всичко стана по случайност, че Марти беше прозрял истинската връзка между нещата, но също така беше вярно, че Джек стори това, което би трябвало да направи един аналитик — откри нещо странно и го предостави на вниманието на някой друг. Стана му добре. Вероятно е открил един терорист, но не този, когото трябваше.
„Все пак това е някакво начало.“ Питаше се какво ли ще направят французите, ако намерят това хубаво момиче, и как ще се чувства той, след като разбере как са постъпили. Реши, че ще бъде по-добре, ако терористите са грозни, но независимо дали са красиви или не, жертвите им бяха еднакво мъртви. Обеща си, че няма да се интересува дали са я хванали. Джек се върна към купчината на бюрото си и започна да рови за онова късче информация. Хората, които търсеше, се намираха тук някъде в папката. Трябваше да ги намери.
— Здравей, Алекс — каза Милър, като влезе в колата.
— Как мина пътуването? — Добенс видя, че той все още носи брада. Е, никой не беше успял да го види. Сега беше долетял до Мексико, минал с кола през границата и след това хванал полет по вътрешни линии до Вашингтон, където го чакаше Алекс.
— Охраната на границата ви си е чист майтап.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако я променят? — попита Алекс. — Давай по същество. — Резкият му тон изненада Милър.
„Ама си се надул, след като вече имаш една акция зад гърба си!“ — помисли си Милър.
— Имаме една работа за теб.
— Все още не сте ми платили за предишната.
Милър му подаде спестовна книжка.
— Това е сметката ти. В банка на Бахамските острови. Вярвам, че сумата е колкото трябва.
Алекс прибра книжката в джоба си.
— Така е по-добре. Окей, предстои ни друга работа. Предполагам, че не мислиш да я провеждаш така бързо, както предишната.
— Разполагаме с няколко месеца, за да я планираме — отговори Милър.
— Казвай. — Алекс слуша информацията в продължение на десет минути.
— Ти да не си откачил бе? — попита Добенс, след като Милър свърши.
— Трудно ли ще бъде да събереш необходимата информация?
— Това не е проблем, Шон. Проблемът ще бъде вкарването и изкарването на хората ти. Не мога да се справя с това.
— Това е моя грижа.
— Глупости! Щом и моите хора са замесени, то е и моя грижа. Ако оня пуяк, Кларк, беше пропял пред ченгетата, щеше да изгори скривалището ми, а и самият аз!
— Но той не пропя, нали? Затова го избрахме.
— Виж какво. Пет пари не давам какво правиш със своите хора. Но ме интересува какво става с моите хора. Онова, което играхме за вас последния път, Шон, беше селска дивизия.
Шон се досети от контекста какво означава „селска дивизия“.
— Акцията беше политически издържана, знаеш го. Може би си забравил, че целта винаги е политическа. В това отношение акцията се увенча с пълен успех.
— Не ми трябва ти да ми казваш това! — сопна се Алекс с най-презрителния си тон. Милър беше дребен надут идиот, но Алекс смяташе, че може да му откъсне главата с едно добро стискане. — Ти загуби един от хората си, защото прие нещата лично, а не професионално, и зная какво си мислиш сега. Това беше първата ни голяма работа, нали? Е, синко, мисля, доказахме, че лайната ни са гъсти, така ли е? И още отначало те предупреждавах, че твоят човек е твърде открит. Ако ме беше послушал, сега нямаше един от хората ти да е вътре. Зная, че миналото ти е доста впечатляващо, но тук сме на мой терен, не на твой.
Милър знаеше, че трябва да изтърпи упреците. Лицето му остана безизразно.
— Алекс, ако не бяхме доволни, нямаше да се върнем при теб. Да, лайната ви са гъсти. — „Проклет негър“, помисли си той. — Можеш ли да ни предоставиш нужната информация?
— Разбира се, срещу съответната цена. Искате ли да участваме в акцията?
— Не знаем още — искрено отговори Милър. „Разбира се, единствената тема тук са парите. Проклети американци.“
— Ако желаеш да играем, аз трябва да имам участие и в планирането. Първо, искаме да знаем как ще влезете и как ще излезете. Може да се наложи да ида с вас. Ако и този път пуснеш съвета ми в кенефа, аз си вземам хората и се махам.
— Малко рано е да сме сигурни, но това, което се надяваме да уредим, е наистина просто…
— Смяташ, че можеш да го организираш ли? — За първи път, откакто беше пристигнал, Шон накара Алекс да кимне в знак на одобрение. — Хитро е. Признавам това. Хитро е. Е, сега нека да поговорим за парите.
Шон написа една цифра на парче хартия и го подаде на Алекс.
— Добре. — Хората, които се интересуваха от пари, можеха лесно да бъдат впечатлени.
— С удоволствие бих искал да имам сметка в твоята банка, братко.
— Ако тази акция успее, ще имаш такава.
— Сериозно ли говориш?
Милър поклати глава утвърдително.
— С пряк достъп. Средства за обучение, помощ за пътническите документи, всичко. Когато ни помагахте последния път, уменията ви привлякоха внимание. Нашите приятели харесват идеята за активна революционна клетка в Америка — „Ако те искат да работят с вас, то си е техен проблем.“ — За колко време можеш да ни доставиш информацията?
— Достатъчно ли е до края на седмицата?
— Можеш ли да го сториш толкова бързо, без да привличаш вниманието?
— Това е моя грижа — отговори с усмивка Алекс.
— Нещо ново при теб? — попита Оуенс.
— Не много — призна Мъри. — Имаме доста улики за пред съда, но само една свидетелка е видяла добре едно лице и не може да го разпознае със сигурност.
— Местните хора помагат ли?
— Това е човекът, когото почти разпознахме. Все още нищо. Изглежда, се учат от АОЪ. Никакъв манифест, никакви съобщения за поемане на отговорност за стореното. Хората ни, които са в други групи, искам да кажа други съществуващи групи, са ударили на камък. Продължаваме да работим по този въпрос и сме изхарчили много пари, но все още нямаме нищо. — Мъри замълча. — Нещата ще се променят. Бил Шоу е гений, един от истинските мозъци, които имаме във ФБР. Преди няколко години го прехвърлиха от контрашпионажа към тероризма и той се справи наистина удивително. Какво ново има при теб?
— Не мога да се впускам в подробности — каза Оуенс, — но успяхме да направим малък пробив. Опитваме се да решим дали той е реален или не. Това е добрата новина. Лошата е, че негово кралско височество ще пътува за Америка идното лято. Няколко души са информирани за маршрута му, включително и шест от хората, които подозираме.
— Как, по дяволите, допуснахте това, Джими?
— Никой не ме е питал, Дан — кисело отговори Оуенс. — В някои от случаите, ако на хората не им се каже, те ще разберат, че става нещо странно — не можеш просто така да спреш да им се доверяваш, нали? А за останалите — е, това е поредното оплескване. Някой секретар е пуснал плановете в списъка с нормалните сведения, без да се консултира с офицерите от безопасността. — И за двамата това не беше нищо ново. Винаги имаше някой, който не е разбрал.
— Отлично. Ами в такъв случай отменете го. Нека се разболее от грип или нещо подобно, когато дойде времето — предложи Мъри.
— Негово височество няма да направи това. Станал е твърде категоричен на тази тема. Няма да допусне заплахата от терористи да се отрази върху живота му по никакъв начин.
Мъри изсумтя:
— Сигурно сте възхитени от смелостта на малкия, но…
— Точно така — съгласи се Оуенс. Не му харесваше особено бъдещият крал да бъде наричан „малкият“, но вече беше свикнал с американския начин на изразяване. — От това нашата работа не става по-лека.
— Доколко плановете за пътуване са твърдо установени? — попита Мъри, като се върна към деловата работа.