— Случаят е съвсем ясен, джентълмени, всички улики са налице, макар моят колега да не е съгласен с мен — ха, ха!
Частният детектив се усмихна навъсено и огледа новодошлите с присвити, подозрителни очи. Беше висок и мършав, а в лицето му имаше нещо хищно. Следваше го неизменно нисък, накуцващ, охранен мъж, който му беше нещо като секретар.
Продълговатата гробница бе обрасла почти до покрива в трева — само участъкът за разкопки беше почистен. Стените й някога са били облицовани с груби дървени трупи, от които сега се въргаляха само изгнили останки.
— Във вестниците се споменаваше някакъв сандък — подхвърли Еверард. — Ще може ли да го разгледаме?
Инспекторът кимна и ги поведе към ниска пристройка. На масата бяха пръснати голяма част от археологическите находки — късчета ръждясал метал и изгнили кости.
— Хм… странно наистина — промърмори Уиткомб, вперил поглед в металното ковчеже, което изпъкваше сред общата разруха. Стените му имаха сияещ, бледосин цвят и, изглежда, бяха изковани от неподвластна на времето сплав, каквато едва ли познаваха в края на 19 век. — Не ми прилича на ръчна изработка. За такова нещо е нужен поне съвременен струг.
Еверард пристъпи предпазливо напред. Не се съмняваше за съдържанието на ковчежето, а за всеки, дошъл от така наречения атомен век, подобна близост бе крайно нежелателна. Той извади от чантата радиометъра и го насочи към сандъка. Стрелката трепна едва забележимо.
— Интересен уред имате — обади се неочаквано инспекторът. — Мога ли да попитам за какво служи?
— Това е експериментален електроскоп — отвърна Еверард, без да му мигне окото. Вдигна внимателно капака на ковчежето и приближи детектора към него. Боже мили! Излъчването беше с достатъчна сила, за да нанесе смъртоносни поражения. Той погледна за секунда тъмносивите слитъци и хлопна капака.
— Внимавайте с това вътре! — предупреди с разтреперан глас.
Откъдето и да идваше тайнственият сандък, в едно нямаше съмнение — този, който го е оставил е знаел как да се предпазва от радиацията!
Частният детектив се бе промъкнал безшумно зад тях. Лицето му бе озарено от възбудата на ловец, зърнал жадуваната плячка.
— Да разбирам ли, сър, че знаете какво има вътре? — попита той.
— Мисля, че да.
Еверард си спомни, че на Бекерел му предстоеше да открие радиоактивността едва след две години. Дори рентгеновите лъчи щяха да станат достояние на науката след близо година. Трябва да внимава какво говори…
— Този метал… чувал съм индианците да разказват за нещо подобно, притежаващо силно отровно действие…
— Много любопитно. — Детективът се зае да тъпче миниатюрната си лула. — Нещо като живачни изпарения, така ли?
— Значи, Ротърит преднамерено е подхвърлил тази кутийка в гробницата — промърмори инспекторът от Скотланд ярд.
— Що за нелепост! — ядоса се частният детектив. — Разполагам поне с три убедителни доказателства за пълната невинност на Ротърит. Не се знаеше само от какво е умрял негова светлост. Но ето че сега разбирам — съдейки по думите на този джентълмен, причина за смъртта са отровните изпарения, изпълващи вътрешността на гробницата, а целта — да прогонят грабителите. Не ми е ясно само, откъде древните сакси са могли да се снабдят с американски метал. Какво пък, нищо чудно прословутата хипотеза за пътешествията на финикийците през Атлантика да отговаря на истината. На времето аз самият изказах някои предположения за наличието на халдейски корени в уелския език, а сега, изглежда, и други намират основания за същото1.
Еверард се измъчваше от чувство за вина пред световната археология. Какво пък толкова, скоро ковчежето ще потъне във водите на Ла Манша и всички ще забравят за него. Двамата с Уиткомб побързаха да напуснат мястото, използвайки първия им хрумнал предлог.
В купето, по обратния път, англичанинът извади от джоба на сакото си почернял и покрит с плесен къс дърво.
— Намерих го край гробницата — обясни той. — По него ще определим възрастта й. Я ми подай въглеродния брояч.
Той пъхна дървеното парче в отвора, завъртя копчето за настройка и прочете резултата:
— Преди хиляда четиристотин и трийсет години, плюс-минус десет. Гробницата е вдигната в… м-м… 464 година, по онова време ютите току-що са се заселили в Кент.
1
Става дума за едно изследване на Шерлок Холмс от разказа на Артьр Конан Дойл „Кракът на сатаната“ — бел.прев.