— Ето какво било. — Еверард едва сдържаше трескавото си нетърпение. — И какво правеше докато беше жив?
— Нали ви рекох — даваше мъдри съвети на краля… Той го подкокороса, че не трябва да изтребваме всички брити в Кент и да викаме роднините си от земите на дедите ни, а напротив — да търсим с тях мир и спогодба. Вашата сила, думаше, и техните знания, получени от римляните, щели да ни помогнат да създадем държава. Може и да е бил прав, макар аз да не виждам кой знае какъв смисъл в четмото, писмото и баните им, и най-вече — в техния малко смахнат бог на кръста… Но както и да е, преди три години някакви непознати го убиха, а ние го погребахме тук, както си подобава: животни принесохме в жертва, а в гробницата сложихме всички вещи, дето му принадлежаха. Два пъти в годината му правим помен и да ви кажа правичката, духът му не идва да ни безпокои. Мен обаче си ме е страх…
— Три години… — прошепна замислено Уиткомб. — Ясно.
Трябваше им още час, за да си тръгнат, без да обидят гостоприемните селяни. Уулфнот все пак настоя едно от момчетата да ги изпроводи до рекичката. Малко след като се отдалечиха от селцето Еверард изпрати сигнал до хроноцикъла. Докато се настаняваха на седалките, той обясни надуто на момчето, което ги гледаше с изцъклени от ужас очи:
— Да знаеш, че са ви гостували Вотан и Донар4, които от днес ще пазят рода ти от всички беди.
След което натисна копчето и машината се премести с три години назад.
— Идва най-трудната част — заяви той, докато разглеждаше през храстите потъналото в сън селце. Гробницата още не беше вдигната и магьосникът бе жив. — Да шашнем едно хлапе е нищо работа, но я ми кажи как да измъкнем този Стейн, който при това е дясната ръка на краля, от един голям и добре укрепен град? На всичко отгоре има и бластер…
— Но нали вече сме успели… или по-точно, ще успеем — подхвърли Уиткомб.
— Глупости! Не по-зле от мен знаеш, че това не ни гарантира нищо! Ако се провалим, след три години Уулфнот ще ни разкаже съвсем друга история — например, че Стейн е още жив и се намира в града и ще получи втора възможност да ни премахне. Англия пък, която той ще извади от Тъмните векове, ще се превърне в нещо съвсем различно от онова, което видяхме в 1894-та… Интересно, какво ли е намислил този Стейн?
Той вдигна хроноцикъла над полето и го насочи в посока Кентърбъри. Хладният нощен въздух свистеше в ушите им. Не след дълго долу изникна градът и те се приземиха в една малка горичка. Лунната светлина озаряваше полуразрушените стени на древния римски град Дюровернум. След залез-слънце достъпът в града беше преустановен.
Хроноцикълът ги премести по пладне на следващия ден и отново се вдигна в небето. Еверард все още изпитваше тежест в стомаха от закуската, изядена преди два часа (или по-точно — три години). Двамата закрачиха по разнебитения римски път. Пред градските врати бяха струпани скърцащи волски талиги — селяните от околността караха свежи продукти за градския пазар. Двама навъсени стражници спряха Еверард и Уиткомб пред самата врата и поискаха да узнаят имената им. Този път патрулните се представиха за слуги на търговеца Танет, изпратени да преговарят с местните занаятчии. Погледите на стражниците оставаха мрачни, докато Уиткомб не се сети да им пусне няколко звънтящи римски монети. Едва тогава скръстените копия се разтвориха и те можаха да продължат.
Градът вреше и кипеше около тях, но и тук се носеше същата нетърпима смрад, с каквато ги беше посрещнало селцето. Сред суетящите се юти Еверард забеляза издокаран по римски маниер брит, който повдигаше с отвращение краищата на износената си туника, докато заобикаляше потните, недодялани диваци и техните отрупани каручки. Зрелище, едновременно жалко и комично.
Неописуемо мръсната странноприемница се помещаваше в полуразрушена къщурка с обрасли в мъх стени, която в далечното минало вероятно е принадлежала на някой заможен гражданин. Еверард и Уиткомб установиха, че тук, в епохата на натуралната размяна, златото им е на особена почит. Няколко щедри почерпки бяха достатъчни, за да получат нужните им сведения.