— Какво ти разказа? — поинтересува се ван Сараук.
— Цял куп важни подробности. — Разпитът бе продължил близо час. — Едно нещо ми направи особено впечатление: макар прекрасно да познава историята на онази епоха, тя нито веднъж не спомена името Сципион.
— Кой е този? — наостри уши венерианецът.
— Публий Корнелий Сципион е командвал римската армия при Тицин. В нашия свят също го споходил неуспех — изгубил сражението. Но след това му хрумнала идеята да свърне на запад и да разруши базата на Картаген в Испания. Всичко свършило с това, че Ханибал се оказал напълно отрязан от своите поддържащи лагери, а малкото на брой подкрепления, изпращани от иберите, били унищожени по пътя. Именно синът на Сципион, който носел същото име и заемал висок военен пост, се превърнал в окончателен победител на Ханибал при Зама в Северна Африка. Оттам и името му — Сципион Африкански. Бащата и синът били най-добрите пълководци, с които някога е разполагал Рим. А Дейрдре дори не е чувала за тях.
— Значи…
— Доколкото си спомням, в нашия свят и двамата са участвали в сражението при Тицин, където по чудо избегнали смъртта. По време на отстъплението, превърнало се към края в паническо бягство, синът спасил живота на баща си. Няма съмнение, че в тукашната история и двамата Сципиони са загинали.
— Някой трябва да им е видял сметката — кимна Ван Сараук. В гласа му прозвучаха метални нотки.
— Пътешественик във времето — кимна Еверард. — Всичко друго отпада.
— Какво пък, напълно е възможно. Да проверим. Еверард отмести поглед от лицето на спящата Дейрдре.
— Да проверим — като ехо повтори той.
8
Завърнаха се в ловната хижа само половин час след като я бяха напуснали. Оставиха девойката на грижите на доброжелателната икономка, която знаеше гръцки, и събраха всички свои колеги. Малко след това през пространство-времето полетяха хронокапсули със запитвания и съобщения.
Отделите преди 218 година — най-близкият се намираше в Александрия в периода от 250-та до 230-та — „все още“ си бяха на местата и в тях работеха приблизително двеста агенти на Патрула. Но връзките с резиденциите от бъдещето, както се изясни не след дълго, бяха напълно прекъснати. Обезпокоените патрулни се събраха на съвещание в Академията през олигоцена. Присъстващите свободни агенти бяха равни по звание с колегите си, „закотвени“ към един или друг период, но за разлика от тях можеха да взимат самостоятелни решения.
Неочаквано и за себе си Еверард се озова в положението на председателстващ съвещанието, въпреки присъствието на няколко доста високопоставени офицери от Главното управление. Предстоеше им трудна и мъчителна работа. Мъжете, събрани тук, бяха овладели пространството и времето, владееха оръжието на боговете, но все пак си оставаха хора с присъщите им човешки недостатъци — инат, своеволие, раздразнителност.
Всички бяха единодушни, че станалото трябва да бъде поправено. Възникнаха опасения за съдбата на онези техни колеги, които, подобно, на Еверард и Ван Сараук, са се завърнали в бъдещи епохи, без своевременно да бъдат предупредени за промяната. Ако те не съумееха да се приберат в периода преди повратната точка, просто щяха да престанат да съществуват.
Еверард организира няколко спасителни експедиции, но се съмняваше в успеха им. Затова нареди на спасителите да се върнат до двайсет и четири часа по местното времеизмерване, ако сами не искат да се озоват в положението на бедстващи.
Тук обаче се намеси някакъв научен съветник. „Разбира се — заяви той — безусловен дълг на всички, които са оцелели, е да възстановят «първоначалната» линия на времето. Но съществува и дълг пред науката. Открити са блестящи и уникални възможности за изучаване на нова хронологична линия в историята на човечеството. Необходимо е да се извършат антропологични изследвания в течение на няколко години, а едва след това…“ Еверард с мъка прекъсна по-нататъшните словоизлияния. Не разполагаха с толкова много патрулни, за да поемат подобен риск.
Сформираха се няколко изследователски групи, които да определят точния момент и обстоятелствата, при които е станала промяната. Пламнаха ожесточени спорове за начина на действие. Еверард гледаше мъглата през прозореца и си мислеше, че саблезъбите тигри, в края на краищата, се справят далеч по-добре с проблемите си, отколкото техните маймуноподобни потомци.
Когато най-накрая всички групи и отряди бяха определени и изпратени по места, Еверард отвори бутилка уиски и двамата с Ван Сараук се натряскаха до забрава.