На следващия ден ръководството изслуша доклада на спасителите, завърнали се от различни епохи на бъдещето. Около десетина патрулни бяха спасени и евакуирани при различни обстоятелства, но поне още двайсет оставаха зад чертата. Далеч по-интересен бе докладът на разузнавателния отряд. Оказало се, че двама хелветски търговци се присъединили към Ханибал в Алпите и не след дълго напълно спечелили доверието му. След войната заели високи постове в Картагенската империя. Казвали се Фронтос и Химилко и практически те управлявали държавата и организирали убийството на Ханибал. Един от патрулните видял самите узурпатори и техните дворци — живеели в небивал разкош.
— Цял куп предмети и изобретения, за които в античните времена не са и помисляли — докладваше той.
Оказа се, че двамата са нелдорианци от 205-то хилядолетие.
Еверард кимна. Това беше епоха на разбойници и бандити, с които Патрулът неведнъж „вече“ си бе имал работа.
— Мисля, че всичко е ясно — обобщи той. — Няма никакво значение дали са били или не с Ханибал преди сражението при Тицин. Почти невъзможно е да ги заловим в Алпите, без да вдигнем излишен шум, защото самите ние можем да станем причина за ново изменение на историята. Друго е по-важно — по всяка вероятност те са убили двамата Сципиони и следователно трябва да насочим усилията си към този момент.
Един англичанин от деветнайсети век, изключително компетентен в работата си, разгърна съставената от него карта на сражението, което беше наблюдавал с помощта на телескоп с инфрачервени лъчи.
— Римляните са разположени ето тук…
— Знам — прекъсна го Еверард. — Тънката червена линия. Критичният момент настъпил, когато войските им се обърнали в бягство, но и предшестващата я бъркотия може да ни бъде от полза. Какво пък, ще се наложи да обкръжим полето, но в самата битка трябва да вземат участие само двама агенти. Тези „търговци“ вероятно през цялото време ще бъдат нащрек, очаквайки евентуална наша намеса. Отделът в Александрия ще снабди мен и Ван Сараук със съответните дрехи.
— Но моля ви! — възрази англичанинът. — Предполагах, че съм достоен за честта…
— Не. Простете. — Еверард се усмихна с крайчеца на устните. — Пък и за каква чест говорите? Това е просто една възможност да си строшиш врата, при това с едничката цел да унищожиш един свят с хора като нас. Ще ида аз — приключи решително той. — Не зная защо, но ми се струва, че така трябва да стане.
Ван Сараук поклати глава.
Оставиха катера зад купчина изсъхнали клони и поеха право през бойното поле. Зад хоризонта, високо в небето, се рееха поне стотина хронокатера с въоръжени патрулни, но тук долу, сред свистенето на копия и стрели, това бе слаба утеха. Ниските облаци се носеха стремително под напора на хладния вятър, ръмеше студен дъждец — в слънчева Италия бе късна есен.
Докато си пробиваха път през купчините изкаляни, окървавени и мъртви тела, Еверард усещаше върху плещите си неимоверната тежест на бронята. Носеше шлем с подбрадник, нагръдник, затъкнат в пояса меч и широк римски щит на лявата ръка, а в дясната държеше парализатора. Ван Сараук, екипиран по същия начин, се влачеше отзад и хвърляше мрачни погледи изпод перата на сребърния центурионски шлем.
Екнаха тръби, задумкаха барабани, но се загубиха сред воплите на ранените, пръхтенето на възбудените коне и свистенето на стрелите. Само шепа командири и съгледвачи все още бяха на коне. Преди да открият стремената, боят започваше с конно сражение, но бързо се превръщаше в ръкопашна схватка между свалените от седлата ездачи.
Картагенците настъпваха, пробивайки си път през гъстите римски редици, а там, където бяха по-слаби, направо ги помитаха. По крилата се водеха ожесточени, но разпокъсани схватки, а малко по-назад, където бяха Еверард и Сараук, боят бе утихнал. Наоколо се въргаляха само трупове. Те ускориха крачка, догонвайки задните римски редици. Вече виждаха святкащите златисти нагръдници и бронзовите орли, а зад шлемовете и купчините убити победоносно се развяваха пурпурни знамена. И тогава, подобно на чудовища на фона на сивото небе, с вдигнати хоботи и тръбейки излязоха бойните слонове.
Войната винаги има едно и също лице, тя не е арена на храбреци, нито фигурки по прилежно изрисуваните карти, а викове, пот и кръв на бясно мятащи се в смъртоносния кръговрат хора.
Един измършавял тъмнокож карганески боец крещеше пронизително, опитвайки се да извади копието от корема си. Седящият до него римски селянин не му обръщаше внимание, впил поглед в окървавеното чуканче на своята отсечена десница.
Над полето кръжаха гарги в очакване на своя час.