— Побързай! — прошепна Еверард. — Размърдай се, за Бога! Отбранителната линия може да рухне всеки момент.
Гърлото му беше пресъхнало, той се огледа и затича към разветите знамена на Републиката. Помисли си, че винаги е бил за победата на Ханибал, а не на Рим. Имаше нещо отблъскващо в римляните — бяха студени и жестоки. И ето го тук, опитвайки се да спаси тъкмо Вечния град. Да, животът обича да поднася всякакви изненади.
Донякъде го утешаваше мисълта, че Сципион Африкански е бил един от малцината порядъчни пълководци, останали живи след войната.
Стоновете и крясъците се усилваха — римляните бяха отблъснати назад. Еверард видя нещо подобно на вълна, която се разбива в скала. Но се движеше не вълната, а скалата — с победни викове и нанасяйки страховити удари…
Той побягна. Покрай него, надавайки ужасени писъци, претича млад легионер. Друг сивокос римски ветеран плю на земята и продължи да се бие, докато не го посякоха. Картагенците настъпваха в изряден строй, под нечовешкия грохот на барабаните.
Ето там, отпред! Еверард съгледа пълководците, яхнали белите си коне, обкръжени от група римляни. Вдигнали високо бронзовите орли, те крещяха, но гласовете им се губеха сред всеобщата гълчава.
Застигна ги малка група легионери. Началникът им извика на патрулните:
— Ей, вие, насам! Сега ще им покажем колко струваме, кълна се в лоното на Венера!
Еверард поклати глава и продължи, без да се отклонява. Римлянинът се озъби гневно, вдигна меча и се нахвърли срещу него.
— Ах ти, страхлив…
Лъчът на парализатора го спря. Той се строполи в калта, останалите се отдръпнаха уплашено, озърнаха се и побягнаха. Картагенците бяха съвсем близо — плътна стена от щитове и копия, по които имаше кръв. Еверард дори успя да различи кървавата резка върху челото на един от тях и гърбавия нос на друг.
От шлема му отскочи копие. Той наведе глава и побягна. На пътя му се сбиха. Еверард искаше да ги заобиколи, но се спъна в един труп и падна. Върху него се стовари някакъв римлянин. Проклинайки всичко наоколо Ван Сараук разрови купчината тела и му помогна да се измъкне, но това му коства пробождане в рамото.
Съвсем наблизо, обкръжени от врага, хората на Сципион се опитваха безуспешно да отблъснат поредната атака. Еверард се надигна, пое си дъх и набързо оцени обстановката. През пелената на дъжда се виждаше група римски конници, които приближаваха с блестящи от влагата доспехи. Конете им бяха потънали в кал. Това, вероятно, бе синът — самият Сципион Африкански, бързащ на помощ на баща си. Земята се тресеше под копитата им.
— Ето там!
Ван Сараук закрещя и замаха с ръка. Еверард напрегна очи. Дъждът се стичаше по шлема в лицето му.
Към мястото, където се биеха римляните, се насочваше далеч по-многобройна картагенска група. Предвождаха ги двама високи, с груби лица нелдорианци. Бяха облечени в същите доспехи като останалите, но в ръцете си всеки държеше дългоцевен пистолет.
— Насам!
Еверард рязко се завъртя и се втурна насреща им. Кожата на доспехите му скърцаше от напрежение.
Картагенците забелязаха патрулните, когато те бяха вече съвсем близко. Едва тогава някой от конниците нададе предупредителен вик, че идват двама обезумели римляни! Менс зърна презрителната усмивка върху лицето на брадатия войн. Един от нелдорианците вдигна бластера си.
Еверард се хвърли на земята. От мястото, където се намираше само допреди секунда, се вдигна синкава струйка дим. Той стреля от легнало положение и един от африканските коне подгъна крака. Отекна метален звън. Застанал широко разкрачен, Ван Сараук натискаше методично спусъка на ултразвуковия парализатор. Два, три, четири изстрела и ето, че по-близкият от двамата нелдорианци се свлече, а около Сципион се разгоря адска битка.
Ескортът на нелдорианците нададе ужасени викове. Очевидно познаваха добре силата на бластера, но невидимото оръжие, с което поразяваха Еверард и венерианеца, беше нещо ново за тях. Те се разбягаха, а нелдорианецът, който с мъка удържаше коня си, се завъртя с намерение да ги последва.
— Пиет, погрижи се за поваления — викна Еверард. — Трябва да го изтеглим нейде встрани и да го разпитаме.
Той скочи чевръсто, хвана един останал без ездач кон и се метна на седлото.
Зад него Публий Корнелий Сципион и синът му най-сетне бяха отбили атаката на картагенците и се присъединяваха към отстъпващата армия. Еверард препускаше през море от хаос. Не жалеше коня, но и нелдорианецът също пришпорваше бясно своя. Още малко и ще напуснат бойното поле, а там върху престъпникът ще се спусне дебнещият над облаците катер и всичко ще бъде решено.