Майка ми се върнала при родителите си в Сантяго; проваленият брак се считал по онова време за най-голямото злочестие на една жена, но тя още не знаела това и ходела с високо вдигната глава. Рамон, прелъстеният консул, я отвел на кораба с децата й, със страховитата Маргара, кучето, сандъците и кутиите със сребърни подноси. На сбогуване задържал ръцете й и повторил обещанието си да се грижи за нея завинаги, ала заета около настаняването в тясната каюта, тя едва го удостоила с неопределена усмивка. Свикнала била да бъде ухажвана и нямало причини да подозира, че този служител с невзрачен вид ще играе основна роля в нейното бъдеще; не забравяла, че той има съпруга и четири деца, а освен това я чакали по-неотложни въпроси: новороденото дишало с отворена уста като риба на сухо, другите две деца плачели изплашени, а Маргара била потънала в едно от своите враждебни и укорителни мълчания. Когато чула боботенето на моторите и дрезгавата сирена, оповестяваща отплаването на кораба, за пръв път осъзнала урагана, стоварил се върху нея. Можела да разчита на подслон в бащиния дом, ала вече не била млада и неомъжена девойка и трябвало да поеме грижите за децата си, като че ли била вдовица. Започнала да се пита как ли ще се справи, когато силното клатушкане на вълните й навяло спомени за скаридите от медения й месец, и тогава облекчено въздъхнала, понеже поне била надалеч от съпруга си. Наскоро навършила двайсет и четири години и не знаела как да си изкарва прехраната, ала не напразно във вените й течала авантюристичната кръв на онзи отдавнашен баски моряк.
Така на мен ми бе отредено да порасна в дома на баба и дядо. Е, тъй е думата, всъщност аз не пораснах кой знае колко, с неимоверни усилия стигнах до метър и половина и запазих този си ръст допреди един месец, когато установих, че огледалото в банята започва да се повдига нагоре. „Глупости, не се смаляваш, просто си отслабнала и си без токчета“, ме уверява майка ми, но забелязвам, че с крайчеца на окото си ме наблюдава с безпокойство. Като казвам, че пораснах с голямо усилие, не става дума за някаква метафора — бе направено всичко необходимо, за да се издължа, единственото, което не ми дадоха, бяха хормони, защото по онова време още се експериментираха и защото Бенхамин Виел, семейният лекар и неизменен платонически обожател на майка ми, се страхуваше да не ми поникнат мустаци. Нямаше да е толкова страшно — нали се бръснат. В продължение на години ходех в гимнастически салон, където посредством система от въжета и скрипци ме оставяха да вися, закачена за тавана, за да може гравитационната сила да разпъне скелета ми. Споходят ли ме кошмари, се виждам завързана за глезените с главата надолу, но майка ми е сигурна, че това е лъжа, че никога не съм трябвало да търпя такава жестокост, овесвали ме за врата с помощта на някакъв модерен апарат, който възпрепятствал мигновената смърт с обесване. Тази крайна мярка бе безполезна — единственото, което се удължи, бе вратът ми. Първо тръгнах на училище при немски монахини, но не се задържах задълго там — след шест месеца ме изключиха като порочна: организирах конкурс за най-красиви Долни гащи, при все че истинската причина вероятно бе, че майка ми скандализираше свенливото общество в Сантяго с това, че нямаше мъж. Оттам се озовах в английски колеж, където проявяваха по-голямо разбиране и където ревютата, които организирах, не пораждаха кой знае какви последствия, ако се провеждаха с нужната дискретност. Сигурна съм, че детството ми би било по-различно, ако Меме беше живяла повече. Баба ми ме възпитаваше като илюминатка, първите думи, на които ме научи, бяха на есперанто — невъзможно за произнасяне творение, което според нея щеше да стане универсален език на бъдещето; още ходех с пелени, но вече сядах на масата с духовете; ала тези великолепни възможности секнаха, когато тя си отиде. Старата семейна къща, така очарователна с вечеринките на интелектуалци, бохеми и лунатици, докато тя я управляваше, се превърна след смъртта й в тъжно пространство, където се гонеха въздушните течения. В паметта ми още е жива миризмата на къщата оттогава — газени печки зиме и горена захар лете, когато палеха огън в двора и варяха сладко от черници в огромна медна тенджера. След смъртта на баба кафезите с птички се опразниха, замлъкнаха сонатите на пианото, изсъхнаха растенията и цветята в големите саксии, котките избягаха по покривите и там се превърнаха в храбри зверове; малко по малко измряха останалите домашни животни, зайците и кокошките свършиха жизнения си път, сготвени от готвачката, а козата излезе един ден на улицата и загина, прегазена от количката на млекаря. Остана само кучката Пелвина Лопес-Пун да дреме до завесата, отделяща салона от трапезарията. Аз бродех и виках баба между тежките испански мебели, мраморни статуи, пасторални картини и купчини книги, които стояха, струпани по ъглите, и нощем се превръщаха в неконтролируема фауна от печатна хартия. Съществуваше мълчалива граница между частта, обитавана от семейството, и кухнята, дворовете и стаите на прислужничките, където преминаваше по-голямата част от живота ми. Това беше някакъв друг свят от тъмни, зле проветрявани стаи, с по един нар, стол и разбит скрин като единствена мебелировка и украсени с календар и щампа с изображението на светци. Това представляваше единственото убежище на тези жени, които работеха от изгрев до залез-слънце, ставаха първи в зори и си лягаха последни, след като сервираха вечерята на семейството и почистеха кухнята. Излизаха през неделя, не си спомням да са имали ваканции, или пък семейство; остаряваха като прислужнички и умираха у дома. Веднъж месечно се появяваше огромен мъж, леко чалнат, който идваше да лъска пода. Прикрепваше към стъпалата си стоманени стружки и танцуваше патетична самба, като стържеше паркета; след това, на четири крака, го намазваше с восък с помощта на един парцал и накрая го излъскваше на ръка с тежка четка. Веднъж седмично идваше и перачката — хърбава женица, само кожа и кости, неизменно придружавана от две-три дечица, вкопчени в полата й; тя отнасяше планини от мръсни дрехи, като балансираше товара на главата си. Дрехите й се даваха под брой, за да личи лесно дали не липсва нещо, когато ги връщаше чисти и изгладени. Всеки път, когато се случеше да присъствам на унизителния процес на броене на ризи, салфетки и чаршафи, тичах да се скрия в гънките на сукнената завеса, за да се сгуша в баба. Не знаех защо плача; сега знам: плачех от срам. В завесата живееше духът на Меме и предполагам, че затова кучето не се отделяше от това място. Прислужничките обаче смятаха, че духът обитава мазето, откъдето идваха шумове и слаби светлини, и те избягваха да ходят натам. Аз добре познавах причината за това явление, но нямах никакъв интерес да я разкривам. В достойните за театрална зала завеси в салона търсех ефирното, прозрачно лице на баба; пишех й послания върху късове хартия, грижливо ги прегъвах и прикрепвах с карфица към дебелия плат, за да ги намери тя и да разбере, че не съм я забравила.