Беше настъпил мигът, в който трябваше да поговоря с Майкъл за онези неща, премълчавани толкова време; той не можеше да продължава да се крие в измислен свят, като баща си. Следобеда, докато ръмеше, излязохме да се поразходим на плажа, загърнати с вълнено пончо и шалове. Не си спомням в кой момент бях приела мисълта да се разделя с него — може би край леглото на Грани в часа на смъртта й, или когато си тръгнахме от гробищата и я оставихме сред жасмините, а може би го бях решила седмици по-рано; не си спомням също и по какъв начин му съобщих, че няма да се върна с него в Каракас, че ще отида в Испания, за да пробвам късмета си, и че имах намерение да отведа и децата. Казах му, че осъзнавам колко трудно ще им бъде и колко съжалявам, че не мога да избегна това ново предизвикателство за тях, но че децата трябва да следват съдбата на своята майка. Говорих внимателно, премервайки всяка своя дума, за да го нараня възможно най-малко, съсипана от чувството за вина и от съжалението, което будеше в мен: за броени часове този мъж изгубваше майка си, баща си и жена си. Възрази, че не съм с всичкия си, че съм неспособна да вземам решения и затова той ще го стори вместо мен, за да ме защити и да запази децата; можела съм да отида в Испания, щом такова било желанието ми, този път нямало да дойде да ме търси, нито щял да предприема каквото и да било, за да ми попречи, но за нищо на света не би ми дал децата; не съм можела да отнеса и част от спестяванията ни, тъй като напускайки семейното огнище, съм губела всичките си права. Помоли ме отново да премисля и обеща, че ако се откажа от налудничавата си идея, той ще ми прости, ще сложим черта и ще започнем на чисто. Разбрах тогава, че след двайсет години работа се озовавах без нищо, усилията ми се бяха изпарили в ежедневните разходи, докато Майкъл мъдро бе влагал своя дял, и малкото, което притежавахме, беше на негово име. Без пари за издръжка на децата ми, не можех да ги взема с мен, дори баща им да ги пуснеше. Спорът ни протече спокойно, без да повишаваме тон, продължи не повече от двайсетина минути и завърши с искрена прегръдка за раздяла.
— Не настройвай Паула и Николас срещу мен — го помолих.
— Никога няма да го сторя. Не забравяй, че и тримата много те обичаме и ще чакаме да се върнеш.
— Ще дойда да ги взема веднага, щом намеря работа.
— Няма да ти ги дам. Ще можеш да ги виждаш, когато пожелаеш, но тръгнеш ли си сега, губиш ги завинаги.
— Ще видим…
Всъщност не бях притеснена, разчитах, че много скоро Майкъл ще отстъпи — той нямаше никаква представа какво означава да гледаш деца, защото досега беше изпълнявал бащинските си задължения от удобно разстояние. Работата му също не накланяше везните в негова полза — не можеше да отведе децата в полудивашката среда, където прекарваше по-голямата част от времето си, а да ги остави в Каракас, също бе невъзможно — бях сигурна, че най-много след един месец ще ме моли да поема грижите за тях.
Излязох от мъртвешката зима на Монтевидео и се приземих на следващия ден в августовската жега на Мадрид, решена да изживея любовта си с всичките й последствия. От романтичните илюзии, които си бях изградила през тайните срещи и нетърпеливи писма, затънах в мрачната действителност на бедността, която дните и нощите на безкрайни прегръдки не можеха да потулят. Наехме малък апартамент без електричество в работнически квартал в предградията насред струпани една до друга еднакви червени тухлени сгради. Нямаше никаква зеленина, не се виждаше никакво дърво из онези места, само дворове с пръст, спортни игрища, цимент, асфалт и тухли. Тази грозота ми действаше като шамар. „Ти си една доста разглезена буржоазка“, се подиграваше любимият ми с усмивка, докато ме целуваше, но всъщност упрекът му беше сериозен. От пазара за стари вещи купихме легло, маса, три стола и няколко чинии и тенджери, които намусен мъжага закара до жилището ни в раздрънканата си камионетка. Не устоях на каприза и купих ваза, но така и не оставаха пари, за да сложим цветя в нея. Сутрин излизахме да търсим работа, следобед се прибирахме изтощени и с празни ръце. Неговите приятели ни отбягваха, обещанията се изпаряваха, вратите се затръшваха пред нас, никой не отговаряше на молбите ни и парите бързо се топяха. Във всяко заиграло се на улицата дете откривах моите рожби; раздялата с тях изпитвах като физическа болка — дори започнах да мисля, че непрестанното парене в стомаха е язва или рак. Понякога трябваше да избирам дали да купя хляб, или марка за писмо до мама, имаше дни, през които гладувах. Опитах да напиша музикална творба заедно с него, ала ведрото сътрудничество от пикниците в парка и следобедите пред прашното пиано в театъра в Каракас беше изчезнало; трудностите ни отдалечаваха, разликите ставаха все по-отчетливи, взаимно преувеличавахме недостатъците си. За децата предпочитахме да не говорим, защото споменехме ли ги, помежду ни зейваше пропаст, аз бях тъжна, а той — мрачен. Най-дребните недоразумения се превръщаха в бурни кавги, а сдобряванията ни бяха истински турнири по страст, които направо ни зашеметяваха. Така изминаха три месеца. За това време не намерих работа, нито приятели, изчерпаха се последните ми спестявания и моята страст по един мъж, който с положителност заслужаваше по-добра съдба. Сигурно е било ад за него да понася мъката ми по липсващите деца, припряното тичане до пощата и нощните ми пътешествия до летището, където един находчив чилиец свързваше по някакъв начин кабели с телефонните апарати и човек можеше да се обажда в чужбина безплатно. Там, зад гърба на полицията, се събирахме бедните емигранти от Южна Америка — южните, както ни наричаха презрително, и говорехме със семействата си на другия край на света. Така разбрах, че Майкъл се е върнал на работа, а децата са сами, наглеждани от родителите ми от техния апартамент два етажа по-горе, че Паула се е нагърбила с домакинските задължения и с грижите около брат си със сержантска строгост, че Николас си е счупил ръката и слабее с часове, понеже отказва да се храни. Междувременно любовта ми се разпадаше, съсипана от тегобите на бедността и мъките на носталгията. Скоро открих, че моят любим лесно се отчайва пред ежедневните проблеми и изпада или в депресия, или във френетични изблици; не можех да си представя децата ми с такъв пастрок и затова, когато накрая Майкъл призна, че не може да ги гледа и беше готов да ми ги изпрати, аз разбрах, че бях стигнала дъното и че не можех да продължавам да се самозалъгвам с вълшебни приказки. Бях последвала флейтиста в мигновение на хипнотичен унес, подобно на плъховете от Хамелин, ала не можех да повлека и семейството си в такава участ. През онази нощ ясно видях безбройните си грешки за последните години — като се започне от абсурдните рискове, на които се бях излагала в най-жестоките времена на диктатурата и които ме бяха принудили да напусна Чили, и се стигне до благовъзпитаното мълчание, довело до раздялата ми с Майкъл и до необмислеността, с която бях напуснала дома си, без да дам обяснения, нито да приема лице в лице основните аспекти на един развод. През онази нощ загърбих младостта и встъпих в нов етап от моя живот. Стига, си казах. В пет сутринта отидох на летището, успях да се свържа безплатно и помолих чичо Рамон да ми изпрати пари за самолетен билет. Казах сбогом на любовника си сигурна, че повече няма да го срещна, и единайсет часа по-късно кацнах във Венецуела, претърпяла пълен провал, без багаж и без други планове, освен да прегърна децата си и никога повече да не ги оставям. На летището ме чакаше Майкъл, посрещна ме с невинна целувка по челото и очи, пълни със сълзи; каза развълнувано, че случилото се е по негова вина, тъй като не се бе грижил достатъчно добре за мен, и ме помоли в името на годините, прекарани заедно, и на любовта към семейството да му дам още един шанс и да започнем отново. „Нужно ми е време“, отвърнах потисната от благородството му и побесняла, незнайно защо. В мълчание подкара колата нагоре по хълма към Каракас и пред къщи каза, че ще ми даде толкова време, колкото ми е нужно, щеше да се върне на работа в джунглата и рядко щяхме да се виждаме.