Днес е рожденият ми ден, навършвам половин век. Може би довечера ще дойдат приятели на гости — тук хората идват без предупреждение, това е дом с отворени врати, където живите и мъртвите вървят ръка за ръка. Купихме я преди няколко години, когато Уили и аз разбрахме, че любовта ни от пръв поглед няма изгледи да намалее и че ни е необходима къща, по-голяма от неговата. Щом я видяхме, ни се стори, че чака точно нас, или по-скоро, че ни вика. Имаше уморен вид, беше олющена, нуждаеше се от сериозен ремонт и отвътре беше тъмна, ала разкриваше прекрасен изглед към залива и излъчваше добронамереност. Казаха ни, че бившата собственичка починала тук преди няколко месеца, и ние решихме, че сигурно е била щастлива между тези стени, защото стаите още пазеха спомена за нея. Купихме къщата за половин час, без да се пазарим и през следващите години тя се превърна в убежище за едно истинско англо-латинско племе, където звучат думи на английски и испански, в кухнята къкрят тенджери с пикантни вкусотии и на масата сядат многобройни сътрапезници. Стаите се разпъват и умножават, за да дадат подслон на всички пристигащи: дядовци и баби, внуци, децата на Уили, а сега и Паула — това момиче, което бавно се превръща в ангел. В мазето й живее цяла колония скунксове, а всеки ден привечер изниква тъмнокафявата котка, която, както личи по всичко, ни е осиновила. Преди няколко дни положи на леглото на дъщеря ми птица със сини криле, току-що уловена от нея и още кървяща; предполагам, че по свой начин се отблагодарява за вниманието. През последните години къщата се преобрази благодарение на големите капандури, през които влизат слънцето и звездите, а също и заради килимите и белите стени, мексиканските плочи и малката градина. Наехме бригада от китайци да направят стая, която да служи за своеобразен склад, но те не разбираха английски, объркаха указанията и докато се усетим, добавили към партера две стаи, баня и едно странно помещение, което в крайна сметка се превърна в дърводелска работилница на Уили. В мазето крия страхотни изненади за внуците — гипсов скелет, карти на съкровища, сандъци с пиратски костюми и натруфени бижута. Надявам се, че всяко зловещо подземие стимулира въображението, или поне за мен беше така с мазето на дядо. Нощем къщата се протяга, стене и се прозява, мисля, че из стаите бродят спомените от нейните обитатели, героите, които се измъкват от книгите и от сънищата, благият призрак на бившата собственичка и душата на Паула, която от време на време се освобождава от оковите на своето тяло. Къщите се нуждаят от раждания и смърт, за да се превърнат в дом. Днес е празничен ден, ще имаме торта за рождения ден, а Уили ще се върне от офиса си натоварен с пазарски чанти и готов да прекара остатъка от вечерта в присаждане на розовите храсти на твърда почва. Това е неговият подарък за мен. Тези клети храсти в буренца олицетворяват непостоянното отношение на своя собственик, който винаги си оставял вратичка, за да избяга, ако нещата тръгнели на лошо. Така ставало преди с всички негови връзки — идвал момент, в който грабвал дрехите си и потеглял с буренцата си към други ширини. „Струва ми се, че тук ще останем задълго, време е да присадя розите в градината“, ми съобщи вчера. Харесва ми този мъж от друга раса, който пристъпва с широки крачки, смее се шумно, говори гръмогласно, разкъсва пилето за вечеря и готви, без да вдига шум — толкова е различен от други мъже, които съм обичала. Допадат ми изблиците му на мъжка енергия, защото се редуват с неизчерпаем резерв от благост, от който винаги мога да гребна. Преживял е големи нещастия, без да се оцапа с цинизъм, и днес може да се отдаде без задръжки на тази закъсняла любов и на това латинско племе, където му е отредено мястото на патриарх. По-късно ще дойдат останалите от семейството — Селия и Николас ще се разположат да гледат телевизия, докато Паула дреме на стола си; ще напълним с вода гумения басейн на терасата, за да може Алехандро, вече свикнал с мълчаливата си леля, да се плацика. Мисля, че днес ще бъде една спокойна неделя, както толкова други.