На петдесет години съм. Навлизам във втората половина на живота си, ала се чувствам толкова силна, колкото и на двайсет, тялото ми още ме слуша. „Старуша“, така ми викаше Паула с обич. Днес тази дума ме плаши малко, напомня ми за женище с брадавици и разширени вени. В други култури възрастните жени се обличат в черно, връзват кърпи на главата си, оставят мустаците им да си растат на воля и се оттеглят от светската суетня, за да се отдадат на набожни ритуали, да оплакват близките покойници и да се грижат за внуците си. В Северна Америка обаче жените полагат гротескни усилия, за да изглеждат неизменно здрави и щастливи. Имам ветрило от ситни бръчици около очите, сякаш са фини белези от отминал смях и плач; приличам на моята баба ясновидка от снимката — същото изражение на възторженост, обвеяна с тъга. Косата на слепоочията ми започва да редее; една седмица след като Паула легна болна, се появиха плешивини, големи, колкото монети — казват, че е от мъка и че косата отново пониква, но всъщност това не ме интересува. Трябваше да подстрижа дългата и гъста коса на Паула и сега главата й е момчешка и тя изглежда много по-млада — върнала се е в детството. Питам се колко ли още ще живея и за какво. Възрастта и обстоятелствата ме поставиха до тази инвалидна количка, за да бдя над дъщеря си. Аз съм нейният пазител и пазителят на семейството… Бързо усвоявам предимствата на откъсване от нещата. Ще пиша ли отново? Всеки етап от пътя е различен и може би литературният за мен вече е приключил. Ще разбера това след няколко месеца, на 8 януари, когато седна пред машината, за да започна нов роман, и усетя присъствието или мълчанието на духовете. През тези месеци се чувствам все по-изпразнена, вдъхновението ми се е изчерпало, но е възможно историите да са създания със собствен живот, населяващи сенките на тайнствено измерение, и в такъв случай всичко се свежда до това да се отворя наново, за да влязат те в мен, да се подредят според волята си и да се излеят, превърнати в слово. Не ми принадлежат, не са мои творения, ала ако съумея да пробия стената от мъка, в която съм зазидана, мога отново да стана техен медиум. Не се ли случи това, ще трябва да си търся нов занаят. Откакто Паула се разболя, завеса от мрак крие фантастичния свят, в който преди се разхождах свободно, и действителността стана неумолима. Днешните преживявания са утрешните ни спомени; преди не ми липсваха екстремни събития, за да подхранвам паметта, и от тях се родиха всички мои истории. В края на третата ми книга Ева Луна казва: когато пиша, разказвам живота такъв, какъвто бих искала да бъде — като роман. Не зная дали моят път е бил необикновен и дали съм написала книгите си, черпейки от едно банално съществуване, но паметта ми е изтъкана изцяло от приключения, любови, радости и страдания; дребните случки от ежедневието са се изтрили. Когато се обръщам назад, ми се струва, че съм героиня от мелодрама. Но сега всичко е застинало, няма нищо за разказване, настоящето притежава бруталната увереност на трагичността. Затварям очи и пред мен болезнено изниква образът на дъщеря ми в инвалидната количка, с поглед, вперен в морето, загледана отвъд хоризонта, където започва смъртта.