Това приключение ми припомня моя първи урок в детството, който незнайно как бях забравила, а той гласи, че не съществува свобода без икономическа независимост. През годините на моя брак аз се бях поставила в същото положение, в което беше мама, когато зависеше от милосърдието на дядо. Като дете си бях обещала това да не се повтори с мен, бях решена да бъда силна и печелеща като истински патриарх на семейството, за да не ми се налага да моля някого за каквото и да било, и изпълних първата част от това обещание, но вместо да управлявам продукта на собствения си труд, го оставих от немарливост в ръцете на съпруг, чиято репутация на светец ми се струваше достатъчна гаранция. Този разумен и практичен мъж, който отлично владееше чувствата си и със сигурност не беше способен на безчестие или непочтеност, ми се бе сторил по-подходящ от самата мен, за да се грижи за интересите ми. Не зная как ми бе хрумнала подобна мисъл. Във вихрушката на съвместния ни живот и благодарение на моята склонност към разхищение, бях загубила всичко. Когато се събрахме отново, реших, че първата стъпка от новия етап бе да намеря сигурна работа, да пестя максимално и да променя правилата в семейното стопанство, така че неговите доходи да отиват за ежедневни разходи, а моите — за спестявания. Намерението ми не беше да събирам пари за развод, изобщо не беше необходима някаква цинична стратегия, понеже след като трубадурът изчезна от хоризонта, гневът на съпруга се уталожи и с него несъмнено бихме се споразумели за развод при по-справедливи условия, отколкото предявените на онзи зимен плаж в Монтевидео. Останах при него още девет години напълно лоялна и смятах, че с повече късмет и доста усилие, ще можем да спазим клетвата за вечна вярност, дадена пред олтара. Ала самата нишка, която ни свързваше като двойка, се беше скъсала поради причини, които нямаха нищо общо с моята изневяра, а с по-стари сметки, както открих впоследствие. При повторното ни събиране на кантара натежаха децата, половината ни живот, вложен в нашата връзка, спокойната ни обич и общите интереси, които ни държаха заедно. Не взех под внимание моите страсти, които в крайна сметка се оказаха по-силни от разумните намерения. В продължение на много години бях изпитвала искрена обич към този мъж и съжалявам, че превратностите от последния период на съвместния ни живот помрачиха добрите спомени от младостта.
Майкъл замина за дълбоката провинция, където крокодилите осъмваха в изкопите за основите, с намерението да завърши строежа и да си потърси друга работа, която да изисква по-малко жертви, а аз останах при децата, които много се бяха променили през моето отсъствие — сякаш окончателно се бяха установили в тази страна и вече не говореха за връщане в Чили. През изминалите три месеца Паула беше оставила детството зад гърба си и се беше превърнала в красива девойка, амбициозна в учението — беше отличничката на класа, учеше китара, без да има никаква дарба, и след като овладя английския език, с помощта на дискове и речници проговори френски и италиански. Междувременно Николас порасна с цяла педя и един ден си дадох сметка, че панталоните му стигат до средата на глезените, а ръкавите — до лактите; имаше осанката на дядо си и на баща си, шев на главата, няколко белега от рани и тайно мечтаеше да изкачи, без да е вързан, най-високия небостъргач в града. Влачеше големи метални барабани, в които събираше човешки и животински екскременти — неприятно задание от часовете по природознание. Искаше да докаже, че газовете от процеса на разлагане могат да служат за гориво и че, преработвайки този материал, ставаше възможно да се готви с изпражнения, вместо последните да биват изхвърляни с отходните води в океана. Паула, която се беше научила да кормува, го караше с кола до обори, курници, кочини и тоалетни на наши познати, за да се снабдява със суровина за своя експеримент, която той съхраняваше вкъщи с риск газовете да избухнат от горещината и целият квартал да бъде залян от фекалии. Приятелството от детството между двамата се бе превърнало в дълбоко съучастничество и то ги свързваше до сетния съзнателен ден на Паула. Моите двама източили се на височина юноши мълчаливо разбраха желанието ми да погреба мъчителния епизод от нашия живот; предполагам, че той е оставил сериозни рани у тях и може би доста озлобление срещу мен за това, че ги бях предала, но нито един от двамата не спомена за случилото се; чак девет години по-късно, когато най-сетне можахме да седнем тримата и да поговорим със смях за това, установихме, че никой от нас не си спомняше подробности и че всички бяхме забравили името на онзи любовник, който замалко не се бе превърнал в техен втори баща.