Както обикновено се случва, когато човек поеме по предначертания от съдбата път, цяла поредица от обстоятелства ми помогна да осъществя плановете си. Три години не бях успяла да си създам приятели и да намеря работа във Венецуела, но едва насочила енергията си към задачата да се приспособя и да оцелея, завоювах успех за по-малко от седмица. Картите таро на майка ми, които преди бяха предсказали класическата намеса на тъмен мустакат мъж — предполагам, че е ставало дума за флейтиста — отново предрекоха, ала този път руса жена. И наистина, броени дни след завръщането ми в Каракас, в живота ми се появи Марилена — преподавателка с буйна златиста коса, която ми предложи работа. Беше собственичка на учебно заведение, където тя самата преподаваше изкуство и даваше уроци на деца, които имаха трудности в ученето. Майка й, енергична испанска дама, водеше делата в училището, изпълнявайки ролята на секретарка, а Марилена преподаваше по десет часа на ден и посвещаваше още толкова на изучаването на амбициозни методи, посредством които възнамеряваше да преобрази образованието във Венецуела, че дори и в света. Работата ми се състоеше в това да й помагам в контрола над учителите, да организирам занятията, да привличам ученици с рекламни кампании и да поддържам добри отношения с родителите. Станахме много добри приятелки. Беше толкова неподправена, колкото русата й коса, практична и пряма; връщаше ме към грубата действителност, когато се зареех в сантиментални излияния или патриотична носталгия, и пресичаше до корен всеки мой опит за самосъжаление. С нея споделях тайни, усвоих нов занаят и се отърсих от депресията, която ме беше спъвала толкова време. Тя ми показа негласните знаци и шифъра на обществото в Каракас, които дотогава не бях успяла да разбера, понеже прилагах чилийските си критерии при анализирането му; две години по-късно се бях приспособила толкова добре, че ми липсваше единствено карибският акцент. Един ден на дъното на някакъв куфар намерих малко найлоново пликче с шепа пръст и си спомних, че я бях донесла от Чили с намерението да посадя най-добрите семена на паметта, ала не бях го направила, защото не мислех да оставам — живеех, следейки новините от юг и очаквайки диктатурата да падне, за да се завърна в родината. Казах си, че вече достатъчно съм чакала, и с дискретна мълчалива церемония смесих пръстта от предишната ми градина с венецуелска земя, поставих я в една саксия и посадих незабравки: Поникна рахитично растение, необичайно за този климат, и скоро изсъхна и загина; с времето заместих незабравката с пищен тропически храст, който избуя ненаситно, разклонявайки се като октопод.
Децата ми също свикнаха. Паула се влюби в един младеж със сицилиански произход, емигрант от първо поколение, както и тя, който вярно спазваше традициите на родната си земя. Баща му беше направил състояние със строителни материали и чакаше Паула да завърши гимназия — понеже такова беше желанието й, — та да се научи да готви спагети и да вдигнат сватбата. Възпротивявах се с отчаяна настървеност, при все че всъщност не можех да не изпитвам симпатия към това добродушно момче и очарователните му роднини — многобройно и весело семейство, лишено от метафизични или интелектуални вълнения, което всеки ден приветстваше живота с вкусни угощения, които правеха чест на най-добрата италианска кухня. Годеникът беше първороден син и внук — висок и здрав, рус, с полинезийски темперамент, и прекарваше времето си в кротки занимания на яхтата си или в къщата на плажа, с колекцията от автомобили и в невинни празненства. Единственото ми възражение беше, че потенциалният ми зет не работеше, нито пък учеше; баща му му даваше щедра издръжка и му беше обещал обзаведена къща след сватбата с Паула. Един ден момъкът се изправи пред мен блед и разтреперен, но с твърд глас ми каза да престанем с недомлъвките и да говорим направо — дотегнали му били моите коварни въпроси. Обясни ми, че според него трудът не е добродетел, а необходимост; ако било възможно да се яде, без да се работи, само глупаците биха се трудили. Непонятно му било нашето преклонение пред саможертвата и усилието; струвало му се, че ако бяхме „несметно богати“, както тръбял чичо Рамон, пак сме щели да ставаме сутрин в зори и да се потим по дванайсет часа на ден, защото според нас това била единствената мярка за пълноценно съществуване. Признавам, че той разклати здравата ценностна система, наследена от дядо ми, и оттогава гледам на работата малко по-леко. Сватбата се отложи, защото като завърши гимназия, Паула обяви, че още не била готова за тенджерите и възнамерявала да учи психология. Годеникът се съгласи, а и тя изобщо не го попита; освен това професията й можеше да се окаже полезна при отглеждането на половината дузина деца, които момъкът планираше да има. Въпреки всичко, той не успя да преглътне идеята й да се запише на курс по сексология и да се развява напред-назад с куфарче с неприлични предмети, измервайки пениси и оргазми. На мен идеята също не ми се понрави — все пак не бяхме в Швеция и хората надали биха одобрили подобна специализация, — ала не изразих мнението си открито, защото Паула щеше да ме разгроми със същите феминистки доводи, които самата аз й бях втълпявала от най-ранно детство. Осмелих се единствено да й подметна да е дискретна, защото ако се прочуеше като сексоложка, на никого не би му стискало да я ухажва — мъжете изпитват страх от това да бъдат сравнявани — но тя ме изпепели с професионален поглед и така бе сложен край на разговора ни. Курсът й приключваше, когато се наложи да пътувам до Холандия, и тя ми поръча да й донеса известен дидактичен материал, който трудно би се намерил във Венецуела. Така една вечер се озовах в най-неприличните квартали на Амстердам, обхождайки долнопробните магазини в търсене на пособията от нейния списък — гумени телескопични залъгалки, кукли с отверстия и видеокасети с находчиви комбинации от жени и храбри паралитици или пък жени и разгонени кучета мъжкари. Срамът, докато ги купувах, не може да се сравни с този, който изпитах на летището в Каракас, когато ми отвориха куфара и любопитните предмети преминаха през ръцете на митническите власти под подигравателните погледи на останалите пътници, а аз се видях принудена да обяснявам, че те не бяха за лично ползване, а за дъщеря ми. Това сложи край на годежа на Паула с добросърдечния сицилианец. С времето той узря, завърши гимназия, започна работа във фирмата на баща си, ожени се и му се роди едно дете, ала никога не забрави първата си любов. Щом разбра, че Паула е болна, ми се обажда, за да ми предложи помощ, заедно с още пет-шест други мъже, които с плач посрещат лошите вести. Нямам представа кои са тези непознати, нито каква роля са играли в съдбата на моята дъщеря, нито пък какви дълбоки следи е оставила тя в душите им. Паула посяваше здрави семена в живота на хората, които срещаше — аз видях плодовете през тези проточили се цяла вечност месеци на агония. Където и да е била, тя е оставила приятели и любов, хора от всички възрасти и прослойки ми се обаждат и питат за нея, трудно им е да повярват, че я е сполетяло такова нещастие.