Приятелката ми Марилена никога не узна причината за изключителното благоденствие през онази година, но така или иначе тя не смяташе, че то може да бъде трайно — беше изморена от борба за свързване на двата края и обмисляше възможността да се насочи към друго начинание. От дума на дума възникна идеята — вдъхновена с положителност от изпаренията на магията, които още излизаха от цепнатините на пода — да превърне школата в учебен център, където да приложи изключителните си педагогически теории за решаване на проблемите, свързани с усвояването на материала и придобиването на знания, и същевременно да сложи край на сътресенията в счетоводните ни книги. Така бе положено началото на забележително учебно заведение, което за няколко години се превърна в една от най-престижните гимназии в града.
Разполагам с много време за размисъл през тази калифорнийска пролет. Трябва да свикна със състоянието на дъщеря си и да не си спомням за нея като за предишното грациозно и жизнерадостно момиче, нито пък да затъвам в песимистични видения от бъдещето, а да посрещам дните такива, каквито дойдат, без да очаквам чудеса. Паула зависи от мен, за да оцелее, тя отново ми принадлежи, пак е в ръцете ми като новородено; за нея приключиха житейските радости и усилия. Нагласявам я на терасата, увита с шалове, до залива на Сан Франсиско и розовите храсти на Уили, отрупани с цвят откак излязоха от буретата и пуснаха корени в твърда земя. Понякога дъщеря ми отваря очи и втренчено гледа блестящата повърхност на водата, заставам на линията на нейния поглед, но тя не ме вижда, зениците й са като бездънен кладенец. Мога да общувам с нея единствено нощем, когато ме посещава в сънищата ми. Спя на пресекулки и често се събуждам, сигурна, че ме вика; ставам бързо и отивам в стаята й, където почти винаги нещо се е случило — температурата или налягането й са се повишили рязко, обляна е в пот, или пък й е студено, позата й е неудобна и е изтръпнала. Жената, която се грижи за нея нощем, обикновено заспива, щом завърши телевизионната програма на испански. В такива случаи аз лягам при Паула и я притискам до гърдите си, като я нагласявам така, че да й е най-удобно, защото тя е по-висока от мен; започвам да се моля да й бъде изпратен покой, да почива в мистично спокойствие, да обитава рай от хармония и тишина, да намери онзи Бог, когото толкова търсеше през краткото си съществуване. Моля се за прозрение, с което да отгатвам потребностите й, и за помощ, за да й осигурявам удобства; така духът й необезпокояван ще може да се рее към мястото за срещи. Какво ли изпитва? Често е изплашена, трепереща, с изхвръкнали от орбитите очи, сякаш в плен на адски видения; друг път е безучастна и неподвижна, като че ли далечна. Животът е чудо и за нея той завърши внезапно, още докато тя устремно крачеше напред в младежки порив, без да й даде време за сбогуване, нито пък за равносметка. Поривът й беше прекъснат точно когато започваше да се пита за смисъла на нещата и така на мен остана поръката да намеря отговора. Понякога нощем бродя из къщата, подобно на тайнствените скунксове в мазето, които се качват и изяждат котешката храна, или подобно на духа на баба ми, която излиза от огледалото, за да разговаря с мен. Когато Паула заспи, се връщам в леглото и се сгушвам до гърба на Уили с очи, вперени в зелените цифри на часовника; часовете се нижат безкрайни, изчерпвайки настоящето и бележейки бъдещето. Би трябвало да пия от хапчетата на доктор Форестър, не зная защо ги съхранявам като съкровище, скрити в кошничката с писма от мама. В някои утрини дочаквам слънцето да изгрее зад големите прозорци в стаята на Паула; при всяко разсъмване светът се създава отново, небето се оцветява в оранжеви краски и нощната влага се издига над водата, обгръщайки пейзажа в дантела от мъгла, като в някоя нежна японска рисунка. Аз съм като сал без посока в море от мъка. През тези дълги месеци смъквах от себе си обвивка след обвивка, подобно на глава лук; промених се и вече не съм същата жена; дъщеря ми ми даде възможност да надникна вътре в себе си и да открия онези вътрешни пространства — празни, тъмни и необикновено спокойни, които никога преди това не бях изследвала. Това са свещени места и за да стигна до тях, трябва да премина през тесен път, изпълнен с препятствия, да победя зверовете в собственото си въображение, които се нахвърлят срещу мен. Когато ужасът ме парализира, затварям очи и се оставям с чувството, че се потапям в бурни води, чиито вълни яростно се разбиват. За няколко мига, които са като вечност, имам чувството, че умирам, но малко по малко осъзнавам, че въпреки всичко продължавам да живея, защото в жестокия водовъртеж има милостива цепнатинка, през която мога да дишам. Оставям се на течението, без да оказвам съпротива, и малко по малко страхът отстъпва. Плавайки, влизам в подводна пещера и оставам за малко в нея неподвижна, далеч от драконите на нещастието. Плача без сълзи, разкъсвана отвътре, както може би плачат животните, и тогава слънцето изгрява, пристига котката да търси закуската, дочувам стъпките на Уили в кухнята и ароматът на кафе изпълва къщата. Започва нов ден, подобен на всички останали дни.