Нова година. В този първи ден на 1981 пресметнах, че през август навършвам четирийсет години, а все още не съм направила нищо значително. Четирийсет години! Това е началото на преклонната старост и аз лесно си се представих седнала в люлеещ се стол да плета чорапи. Докато бях самотно и гневно малко момиче в дядовата къща, мечтаех за героични подвизи — да стана прославена актриса и вместо да си купувам кожи и бижута, да даря всичките си пари на сиропиталище; да открия ваксина срещу счупване на кости; с пръст да запуша отвора в някоя дига и да спася поредното холандско село. Мечтаех да съм Том Сойер или Сандокан, а след като прочетох Шекспир и включих трагедията в репертоара си, закопнях да бъда един от онези литературни герои, които след един изключителен живот умираха в последното действие. Мисълта да стана безименна монахиня ме осени много по-късно. По онова време се чувствах различна от братята си и от другите деца, не можех да гледам на света както останалите, струваше ми се, че предметите и хората добиваха прозрачност и че историите от книгите и сънищата бяха по-истински от действителността. Понякога ме връхлитаха мигновения на ужасяващо прозрение и ми се струваше, че съм способна да отгатна бъдещето или далечното минало много преди раждането ми, сякаш те съвпадаха и протичаха едновременно в едно и също пространство, и изведнъж, през малко прозорче, отварящо се за част от секундата, преминавах в друго измерение. В юношеските си години бих дала всичко, за да съм част от бандата на гръмогласни момчета, които танцуваха рокендрол и тайно пушеха, ала дори не направих опит, защото за мен нямаше съмнение, че не съм като тях. Чувството на самота, което влачех още от детството си, се изостри още повече, но се утешавах с неясната надежда, че съм белязана за необикновена съдба, която някой ден щеше да ми бъде разкрита. По-късно се потопих до шия в рутината на брака и на майчинството, в които се поизтриха нещастията и самотата от ранната ми младост, и забравих за величавите планове, които бях градила. Бях заета с работата си като журналист, с театъра и с телевизията; повече не се замислях за съдбата, докато военният преврат не ме сблъска брутално с действителността и не ме принуди да поема в друга посока. Годините на доброволно изгнание във Венецуела биха могли да бъдат определени с една дума, която ми тежеше като присъда — посредственост. На четирийсет години вече беше късно за изненади, срокът ми бързо изтичаше, единственото сигурно нещо беше лошото качество на моя живот и отегчението, ала гордостта ми пречеше да го призная. Уверявах майка си — която единствена се интересуваше, — че всичко е наред в чисто новия ми живот, че съм се излекувала от нещастната си любов благодарение на стоическа дисциплина, че имах сигурна работа и за пръв път в живота си правех спестявания, мъжът ми като че ли още беше влюбен в мен и семейството ми се беше върнало в руслото на нормалното съществуване — дори се обличах като безобидна учителка. Какво повече можех да искам? От шаловете с ресни, дългите поли и цветята в косите нямаше и следа — въпреки това понякога тайничко вадех тези неща от дъното на един куфар и се съзерцавах в огледалото, облечена с тях за няколко мига. Задушавах се в ролята си на разсъдлива буржоазка и ме изгаряха желанията от моята младост, но нямах никакво право да се оплаквам — веднъж вече бях поставила всичко на карта, бях загубила и животът ми предлагаше втора възможност — не ми оставаше нищо друго, освен да благодаря за късмета си. „Ти постигна истинско чудо, момичето ми, никога не съм мислила, че ще успееш да залепиш счупените късчета от брака и живота си“, ми каза веднъж мама с въздишка, която не изразяваше облекчение, и с тон, който ми се стори ироничен. Може би тя беше единствената, която се досещаше интуитивно за съдържанието на моята кутия на Пандора, ала нямаше смелост да я отвори. През този новогодишен ден на 1981 година, докато другите празнуваха с шампанско, а навън отекваха залпове от фойерверки, оповестявайки раждането на новата година, аз си поставих за цел да превъзмогна отегчението и смирено да се примиря с живота си, лишен от блясък, подобен на живота на почти всички останали хора. Реших, че не е толкова трудно да се откажа от любовта си, при положение че я бях заместила с благородното приятелство, свързващо ме със съпруга ми; че безсъмнено сигурната ми длъжност в гимназията е за предпочитане пред непостоянните приключения в журналистиката или в театъра и че трябва окончателно да се устроя във Венецуела, вместо да въздишам по една идеализирана родина на края на географията. Всичко това бяха разумни мисли, с положителност след двайсет или трийсет години, когато страстите ми угаснеха и когато нямаше дори да си спомням за злощастната си любов или за досадата, бих могла спокойно да се оттегля, продавайки акциите, които купувах от фирмата на Марилена. Моят разумен план едва издържа една седмица. На 8 януари се обадиха по телефона от Сантяго, за да ми съобщят, че дядо е много болен, и тази вест срина обещанията ми за добро поведение и ме запрати в неочаквана посока. Тата наближаваше сто години, беше заприличал на птичи скелет — полусакат и тъжен, ала с бистър ум. Когато прочете последната буква от „Енциклопедия Британика“, научи наизуст речника на Испанската кралска академия и престана да се интересува от чуждото злочестие в телевизионните сериали, разбра, че му е дошло времето да умре и реши да го стори с достойнство. Настани се на креслото с изтъркания си черен костюм и бастун между коленете и призова призрака на баба ми да му помогне в предсмъртния час, след като внучката му така лошо го беше измамила. През годините бяхме поддържали връзка посредством моите упорити писма и неговите спорадични отговори. Реших да му пиша за последен път и да му кажа, че може да си отиде в мир, тъй като аз никога нямаше да го забравя и възнамерявах да завещая спомена за него на децата си и на децата на моите деца. За да го изпробвам, започнах писмото с анекдот, свързан с леля Роса — първата му годеница, красавица с невиждана хубост, починала при тайнствени обстоятелства преди сватбата си, отровена погрешка или със зла умисъл, и чиято снимка в мек цвят на сепия неизменно стоеше на пианото вкъщи, усмихната в непомръкващата си прелест. Няколко години по-късно Тата се бе оженил за по-малката сестра на Роса — моята баба. Ала от първите редове друга воля узурпира писмото ми, отвеждайки ме надалеч от смътната семейна история, за да изследвам сигурната почва на художествената литература. В това пътешествие се оплетоха мотивите и се заличиха границите между истина и измислица, героите оживяха и започнаха да изискват от мен повече, отколкото собствените ми деца. С глава, витаеща в облаците, изкарвах двоен работен ден в гимназията — от седем сутрин до седем вечерта, и допусках катастрофални административни грешки; не зная как не се разорихме