ка. Годините на доброволно изгнание във Венецуела биха могли да бъдат определени с една дума, която ми тежеше като присъда — посредственост. На четирийсет години вече беше късно за изненади, срокът ми бързо изтичаше, единственото сигурно нещо беше лошото качество на моя живот и отегчението, ала гордостта ми пречеше да го призная. Уверявах майка си — която единствена се интересуваше, — че всичко е наред в чисто новия ми живот, че съм се излекувала от нещастната си любов благодарение на стоическа дисциплина, че имах сигурна работа и за пръв път в живота си правех спестявания, мъжът ми като че ли още беше влюбен в мен и семейството ми се беше върнало в руслото на нормалното съществуване — дори се обличах като безобидна учителка. Какво повече можех да искам? От шаловете с ресни, дългите поли и цветята в косите нямаше и следа — въпреки това понякога тайничко вадех тези неща от дъното на един куфар и се съзерцавах в огледалото, облечена с тях за няколко мига. Задушавах се в ролята си на разсъдлива буржоазка и ме изгаряха желанията от моята младост, но нямах никакво право да се оплаквам — веднъж вече бях поставила всичко на карта, бях загубила и животът ми предлагаше втора възможност — не ми оставаше нищо друго, освен да благодаря за късмета си. „Ти постигна истинско чудо, момичето ми, никога не съм мислила, че ще успееш да залепиш счупените късчета от брака и живота си“, ми каза веднъж мама с въздишка, която не изразяваше облекчение, и с тон, който ми се стори ироничен. Може би тя беше единствената, която се досещаше интуитивно за съдържанието на моята кутия на Пандора, ала нямаше смелост да я отвори. През този новогодишен ден на 1981 година, докато другите празнуваха с шампанско, а навън отекваха залпове от фойерверки, оповестявайки раждането на новата година, аз си поставих за цел да превъзмогна отегчението и смирено да се примиря с живота си, лишен от блясък, подобен на живота на почти всички останали хора. Реших, че не е толкова трудно да се откажа от любовта си, при положение че я бях заместила с благородното приятелство, свързващо ме със съпруга ми; че безсъмнено сигурната ми длъжност в гимназията е за предпочитане пред непостоянните приключения в журналистиката или в театъра и че трябва окончателно да се устроя във Венецуела, вместо да въздишам по една идеализирана родина на края на географията. Всичко това бяха разумни мисли, с положителност след двайсет или трийсет години, когато страстите ми угаснеха и когато нямаше дори да си спомням за злощастната си любов или за досадата, бих могла спокойно да се оттегля, продавайки акциите, които купувах от фирмата на Марилена. Моят разумен план едва издържа една седмица. На 8 януари се обадиха по телефона от Сантяго, за да ми съобщят, че дядо е много болен, и тази вест срина обещанията ми за добро поведение и ме запрати в неочаквана посока. Тата наближаваше сто години, беше заприличал на птичи скелет — полусакат и тъжен, ала с бистър ум. Когато прочете последната буква от „Енциклопедия Британика“, научи наизуст речника на Испанската кралска академия и престана да се интересува от чуждото злочестие в телевизионните сериали, разбра, че му е дошло времето да умре и реши да го стори с достойнство. Настани се на креслото с изтъркания си черен костюм и бастун между коленете и призова призрака на баба ми да му помогне в предсмъртния час, след като внучката му така лошо го беше измамила. През годините бяхме поддържали връзка посредством моите упорити писма и неговите спорадични отговори. Реших да му пиша за последен път и да му кажа, че може да си отиде в мир, тъй като аз никога нямаше да го забравя и възнамерявах да завещая спомена за него на децата си и на децата на моите деца. За да го изпробвам, започнах писмото с анекдот, свързан с леля Роса — първата му годеница, красавица с невиждана хубост, починала при тайнствени обстоятелства преди сватбата си, отровена погрешка или със зла умисъл, и чиято снимка в мек цвят на сепия неизменно стоеше на пианото вкъщи, усмихната в непомръкващата си прелест. Няколко години по-късно Тата се бе оженил за по-малката сестра на Роса — моята баба. Ала от първите редове друга воля узурпира писмото ми, отвеждайки ме надалеч от смътната семейна история, за да изследвам сигурната почва на художествената литература. В това пътешествие се оплетоха мотивите и се заличиха границите между истина и измислица, героите оживяха и започнаха да изискват от мен повече, отколкото собствените ми деца. С глава, витаеща в облаците, изкарвах двоен работен ден в гимназията — от седем сутрин до седем вечерта, и допусках катастрофални административни грешки; не зная как не се разорихме през онази година — проверявах счетоводните книги, учителите, учениците и учебните занятия с крайчеца на окото, а цялото ми внимание беше насочено към една найлонова чанта, в която носех страниците, стремително написани през нощта. Тялото ми изпълняваше функциите си като автомат, а умът ми беше потопен в света, раждащ се дума по дума. Прибирах се вкъщи, когато започваше да се стъмва, вечеряхме, вземах си душ и после сядах в кухнята или в трапезарията пред малка пишеща машина, докато умората не ме отведеше в леглото. Пишех без всякакво усилие, без да мисля, защото баба ми — ясновидката, ми диктуваше. В шест часа трябваше да ставам и да тръгвам отново за работа, ала тези кратки часове сън ми бяха достатъчни — бях като в транс, имах излишък от енергия, сякаш вътре в мен светеше запалена лампа. Семейството ми чуваше ударите на клавишите, гледаха ме как витая из небесата, ала никой нищо не попита — може би отгатнаха, че нямам отговор; аз наистина не знаех с точност какво правя, тъй като намерението да напиша писмо на дядо изчезна бързо, а аз не признавах, че съм се хвърлила в писането на роман, тази мисъл ми се струваше превзета. От повече от двайсет години се движех в периферията на литературата — журналистика, разкази, театър, телевизионни сценарии и стотици писма — ала не се бях осмелила да призная истинското си призвание; щеше да е необходимо да напиша три романа и те да излязат на няколко езика, за да започна във формулярите да попълвам „писателка“ в графата за професия. Разнасях книжата си навсякъде с мен от страх, че може да се изгубят или да стане пожар вкъщи — този куп листа, вързани с панделка, беше за мен като новородена рожба. Един ден, когато чантата много натежа, преброих петстотин страници — имаха толкова поправки, многократно нанасяни една върху друга с бяла коректурна течност, че някои от листата се бяха втвърдили като картон; други имаха петна от супа, или прикачени с тиксо допълнителни части, които се разгъваха като географски карти. Благословен да е компютърът, който днес ми позволява да поправям винаги на чисто. Нямаше на кого да пратя това обширно писмо, дядо не беше вече на този свят. Когато получихме известието за неговата смърт, изпитах нещо като радост — от дълги години насам той беше искал това да се случи; аз продължих да пиша с по-голяма увереност, защото този великолепен старец се беше събрал най-сетне с Меме и двамата четяха иззад рамото ми. Фантастичните коментари на баба ми и лукавият смях на Тата звучаха край мен всяка нощ. Епилогът беше най-труден — писах го няколко пъти, без да налучкам верния тон: или ставаше прекалено сантиментален, или звучеше като проповед, или пък като политически памфлет; знаех какво искам да кажа, но не знаех как да го изразя, ала и този път духовете ми дойдоха на помощ. Една нощ сънувах, че дядо ми лежи по гръб на леглото си, със затворени очи, както в онази ранна сутрин, когато влязох в стаята му, за да открадна сребърното огледало. В съня си аз повдигнах чаршафа, видях го, облечен в траур, с вратовръзка и обувки и разбрах, че е мъртъв; тогава седнах до него насред черните мебели в стаята му и му зачетох книгата, която току-що бях написала; колкото повече гласът ми напредваше във фабулата, дървото на мебелите изсветляваше, леглото се изпълваше със сини платна, а слънцето нахлуваше в стаята. Стреснах се и се събудих в три часа през нощта с готовото решение: Алба, внучката, пише историята на семейството до трупа на дядо си Естебан Труеба, докато очаква да съмне, за да го погребе. Отидох в кухнята, седнах на машината и за по-малко от два часа написах, без да се запъна, десетте страници епилог. Казват, че една книга никога не бива завършена, а авторът винаги се предава, победен; в този случай дядо ми и баба ми, смутени вероятно от това, че спомените им са били така изопачени, ме накараха да поставя думата „край“. Бях написала първата си книга. Не подозирах, че тези страници ще променят живота ми, ала усетих, че беше приключил един дълъг период на парализа и немота.