„балсамирана лама, яхнала куца прислужничка“. Оттогава майка ми е редакторът и единственото лице, нанасящо поправки в книгите ми, понеже човек, способен да създаде нещо толкова извратено, заслужава пълното ми доверие. Тя настоя освен това книгата да бъде публикувана, свърза се с аржентински, чилийски и венецуелски издатели, разпрати писма наляво и надясно и не изгуби надежда, въпреки че никой не си направи труда да прочете ръкописа или да ни отговори. Един ден ни дадоха името на човек, който можеше да ни помогне в Испания. Аз не знаех, че съществуват литературни агенти; истината е, че както повечето нормални хора, не бях чела литературна критика и дори не подозирах, че книгите се анализират в университетите със същата сериозност, с която се изучават звездите на небосвода. Ако бях наясно с всичко това, не бих се осмелила да публикувам тези страници, окапани със супа и коректурна течност, които по пощата се озоваха на бюрото на Кармен Балселс в Барселона. Тази прекрасна каталонка, майчица осиновителка на почти всички големи латиноамерикански писатели от три десетилетия насам, отдели време да прочете ръкописа ми и няколко седмици по-късно ми се обади и ми съобщи, че е готова да стане мой литературен агент, като ме предупреди, че, при все че романът ми не е лош, това още нищо не означаваше — всеки можел да случи с първия си роман, ала едва вторият щял да докаже, че съм писателка. Шест месеца по-късно бях поканена в Испания за публикуването на романа. В деня преди отпътуването ми мама организира вечеря за семейството, за да ознаменуваме събитието. Когато дойде време за тостовете, чичо Рамон ми поднесе пакет и щом го отворих, пред очарованите ми очи се появи първият, прясно отпечатан екземпляр, с който той се беше сдобил благодарение на изкусните си еквилибристики на стар търговец, молейки издатели, мобилизирайки посланици от два континента и прибягвайки до дипломатическата поща, за да получа книгата навреме. Невъзможно е да опиша вълнението, което изпитах в онзи миг, само ще кажа, че никога повече не почувствах същото с други свои книги, с преводи на езици, които бях смятала за мъртви, или с адаптациите за кино и театър. Този екземпляр от „Къщата на духовете“ с розова ивица и жена със зелени коси дълбоко трогна сърцето ми. Заминах за Мадрид с книгата в скута си, изложена на показ за всеки, който пожелаеше да я погледне; придружаваше ме Майкъл, който се гордееше с подвига ми точно толкова, колкото и мама. И двамата влизаха в книжарниците и питаха за моята книга; кажеха ли им, че я нямат, вдигаха скандал; ако пък я имаха — отново скандал, защото не я били продали. Кармен Балселс ни посрещна на летището, загърната в лилаво кожено палто и с лилав копринен шал на врата, който се влачеше след нея като безжизнената опашка на комета. Разтвори ръце да ме прегърне и оттогава се превърна в мой ангел-хранител. Устрои банкет, за да ме представи на интелектуалния елит на Барселона, но аз бях толкова изплашена, че прекарах голяма част от вечерта в тоалетната. В онази вечер в дома й за пръв път видях цял килограм хайвер от Иран и супени лъжици до него на разположение на гостите — това беше напълно неоправдано фараоново разточителство, защото аз бях във всички случаи дребна риба, а тогава тя не е могла да подозира щастливата съдба на романа, но с положителност е била развълнувана от фамилното ми име и от провинциалния ми вид. Още помня първия въпрос от интервюто, което взе от мен най-прочутият литературен критик по онова време: „Бихте ли обяснили цикличния строеж на вашия роман?“ Сигурно съм го изгледала с кравешки поглед, понеже нямах и представа за какво ми говори, смятах, че само сградите имат строеж, а единствената цикличност в понятията ми беше свързана с луната и с моята менструация. Не след дълго най-добрите европейски издатели от Финландия до Гърция закупиха авторски права за превода и така книгата ми набра космическа скорост. Беше се случило онова рядко чудо, за което мечтае всеки писател, ала аз съумях да осъзная успеха едва година и половина по-късно, когато вече привършвах втория си роман, само за да докажа на Кармен Балселс, че съм писателка и да й покажа, че килограмът хайвер не е бил чиста загуба.