Продължих да работя по дванайсет часа на ден в гимназията, нямах смелост да напусна, тъй като възлизащият на милиони договор на Майкъл, подписан отчасти благодарение на течната магия на чистачката, се срина. Поради едно от онези така удивителни съвпадения, които приличат на метафора, професионалните му ангажименти рухнаха в деня, в който представях книгата си в Мадрид. На слизане от самолета на летището в Каракас ни посрещна съдружникът му с лошите новини — радостта от моя успех помръкна и бе заместена от буреносните облаци на неговото нещастие. Разобличения за корупция и подкупи в банката, финансираща строежа, принудиха правосъдието да се намеси; плащанията бяха замразени, а строителството — преустановено. Здравият разум задължаваше офисът да бъде затворен незабавно и да се спасят възможно най-много от средствата, но Майкъл реши, че банката е прекалено могъща, че са намесени достатъчно много политически интереси, за да е възможно конфликтът да се проточи дълго, и заключи, че ако успее да се задържи на повърхността за известно време, всичко щеше да се оправи и той отново щеше да има договор в ръцете си. Междувременно съдружникът му, по-вещ в правилата на играта, изчезна със своя дял от парите, като го остави без работа и затънал във все по-задълбочаваща се бездна от дългове. Тревогите изчерпаха Майкъл, но той не искаше да признае провала и депресията си и един ден припадна. Паула и Николас го отнесоха на ръце в леглото, а аз се опитах да го свестя с вода и шамари, както бях виждала по филмите. Впоследствие лекарят установи захар в кръвта и развеселен отбеляза, че при диабет кофите със студена вода не помагат. Припадъците на Майкъл продължиха от време на време и всички свикнахме с тях. Не бяхме чували думата порфирия и никой не свърза симптомите с това рядко нарушение на метаболизма; едва след три години, когато негова племенничка тежко се разболя и след месеци изтощителни изследвания лекарите от една американска клиника поставиха диагнозата и цялото семейство трябваше да се прегледа, открихме, че Майкъл, Паула и Николас страдат от това заболяване. По онова време бракът ни се бе превърнал в стъклено топче, което трябваше да третираме изключително внимателно, за да не се пръсне на парченца: спазвахме церемониално добрите обноски помежду си и упорито се насилвахме да продължаваме да сме заедно, при все че с всеки изминал ден нашите пътища се разделяха все повече и повече. Изпитвахме взаимно уважение и симпатия, но връзката ни тежеше върху плещите ми като торба с цимент — в кошмарите си вървях през пустиня, теглейки каруца, и на всяка крачка колелетата и стъпалата ми затъваха в пясъка. През това лишено от любов време намерих убежище в писането. Докато в Европа първият ми роман си проправяше път, аз продължавах да пиша нощем в кухнята в дома ни в Каракас, но при по-модерни условия — на електрическа машина. Започнах „За любовта и сянката“ на 8 януари 1983 година, защото този ден ми беше донесъл успех с „Къщата на духовете“, и така сложих начало на традиция, която поддържам и до днес и не се осмелявам да променя — винаги изписвам първия ред от моите книги на тази дата. В този ден гледам да съм сама и на тихо в продължение на дълги часове, нужно ми е много време, за да изхвърля от главата си уличния шум и да прочистя паметта си от житейската бъркотия. Запалвам свещи, за да призова музите и духовете закрилници, поставям цветя на бюрото си, за да прогоня скуката, а под компютъра поставям пълните съчинения на Пабло Неруда с надеждата, че чрез осмоза ще ме вдъхновяват — щом машините се инфектират с вируси, няма причина поетичният полъх да не ги освежава. Посредством тайна церемония подготвям ума и душата си, за да получа в транс първото изречение — така се открехва врата, която ми позволява да надникна отвъд и да доловя смътните очертания на историята, която ме очаква. През месеците, които ще последват, ще прекрача прага, за да изследвам онези пространства, и ако имам късмет, малко по малко героите ще оживеят, ще станат все по-завършени и истински и историята ще се разкрие пред мен. Не зная как и защо пиша, книгите ми не се раждат в главата ми, те биват заченати в утробата ми, те са своенравни създания със собствен живот, готови всеки миг да ми изменят. Не избирам темата, тя избира мен, работата ми се състои единствено в това да й посветя достатъчно време, самота и дисциплина, за да се напише сама. Така стана с втория ми роман. През 1978 година в Чили, в местността Лонкен, недалеч от Сантяго, бяха открити телата на петнайсет селяни, убити от диктатурата и скрити в изоставени пещи за вар. Католическата църква оповести за откритието и скандалът избухна преди властите да успеят да го потушат — за пръв път се намираха останките на изчезнали хора и разтрепереният пръст на чилийското правосъдие не можеше да не посочи въоръжените сили. Няколко карабинери бяха обвинени, изправени пред съд, осъдени за убийство по изключително жесток начин и сетне пуснати на свобода от генерал Пиночет по силата на указ за амнистия. Новината бе отпечатана в световната преса и така стигна до мен в Каракас. По онова време изчезваха хиляди хора в много краища на континента и Чили не беше изключение. В Аржентина майките на изчезналите организираха демонстрация на „Пласа де Майо“, носейки снимките на изгубените си деца и внуци; в Уругвай имената на затворниците бяха повече, отколкото хората в наличност. Случката от Лонкен ми подейства като пробождане в стомаха и болката не ме напусна в продължение на години. Петима мъже от едно и също семейства — Маурейра — бяха загинали, убити от карабинерите. Понякога карах разсеяно по някое шосе и изневиделица ме връхлиташе покъртителното видение на жените Маурейра, търсещи с години мъжете си, разпитващи напразно по затвори, концентрационни лагери, болници и казарми, подобно на още хиляди мъже и жени, които на други места също издирваха близките си. Те бяха имали по-голям късмет от останалите, поне бяха разбрали, че мъжете им са мъртви, бяха ги оплакали и се бяха помолили за тях, въпреки че не можеха да ги погребат, тъй като военните бяха завлекли останките им и взривили пещите за вар, така че да не се превърнат в място за поклонение и почит. Един ден тези жени минали покрай грубовати постройки, разглеждайки остатъците от вещи — ключове, гребен, парче от синя жилетка, косми, няколко зъба и казали: „Това е мъжът ми, това е брат ми, това е синът ми“. Винаги, когато мисля за тях, с жестока яснота ме връхлита споменът за онези времена в Чили, когато живях под тежкия покров на терора, на цензурата и автоцензурата, на доносите, полицейския час, войниците с боядисани лица, за да не бъдат разпознавани, автомобилите с тъмни стъкла на политическата полиция, арестите по улици, домове и офиси, моите тичания за подслоняване на преследвани в посолствата, безсънните нощи, когато укривахме някого под покрива си, примитивните стратегии за тайно извеждане на информация в чужбина и за събиране на средства за подпомагане на семействата на затворниците. Нямаше нужда да мисля за темата на втория си роман — жените от семейство Маурейра, майките от „Пласа де Майо“ и още милиони други жертви ме преследваха и ме караха да пиша. Историята на убитите от Лонкен беше пуснала корени в сърцето ми от 1978 година — оттогава бях събирала всички изрезки от вестници, които попадаха в ръцете ми, без да зная точно защо, тъй като тогава още не подозирах, че ще се насоча към литературата. През 1983 година разполагах с дебела папка с информация и имах откъде да черпя сведения, работата ми се сведе единствено до това да сплета нишките в здрава връв. В Чили можех да разчитам на приятеля си Франсиско, когото мислех да ползвам като прототип на главния герой. Едно семейство испански републиканци, които бяха емигрирали в Чили, щяха да бъдат прототип на семейство Леал, а две приятелки от женското списание, където бях работила преди, послужиха за вдъхновение на образа на Ирене. Густаво Моранте, годеникът на Ирене, бе почерпен от образа на един офицер от чилийската армия, който в един есенен предобед на 1974 година ме бе последвал на хълма Сан Кристобал. Бях седнала под едно дърво и съзерцавах Сантяго отвисоко заедно с швейцарското куче на мама, което обикновено извеждах на въздух, когато на няколко метра от мен спря автомобил, слезе мъж в униформа и пристъпи към мен. Вцепених се от паника, за миг си помислих да хукна да бягам, но веднага осъзнах, че всеки опит за бягство би бил безполезен, и, онемяла и разтреперена, изчаках мъжът да приближи. За моя изненада, офицерът не излая никаква заповед, а свали фуражката си, извини се, че ме притеснява и ме попита дали може да поседне до мен. Аз все още не смогвах да обеля дума, но се успокоих, като видях, че е сам — арестите винаги се извършваха от група военни. Беше мъж на около трийсет години, висок и добре сложен, с леко наивен и