военравни създания със собствен живот, готови всеки миг да ми изменят. Не избирам темата, тя избира мен, работата ми се състои единствено в това да й посветя достатъчно време, самота и дисциплина, за да се напише сама. Така стана с втория ми роман. През 1978 година в Чили, в местността Лонкен, недалеч от Сантяго, бяха открити телата на петнайсет селяни, убити от диктатурата и скрити в изоставени пещи за вар. Католическата църква оповести за откритието и скандалът избухна преди властите да успеят да го потушат — за пръв път се намираха останките на изчезнали хора и разтрепереният пръст на чилийското правосъдие не можеше да не посочи въоръжените сили. Няколко карабинери бяха обвинени, изправени пред съд, осъдени за убийство по изключително жесток начин и сетне пуснати на свобода от генерал Пиночет по силата на указ за амнистия. Новината бе отпечатана в световната преса и така стигна до мен в Каракас. По онова време изчезваха хиляди хора в много краища на континента и Чили не беше изключение. В Аржентина майките на изчезналите организираха демонстрация на „Пласа де Майо“, носейки снимките на изгубените си деца и внуци; в Уругвай имената на затворниците бяха повече, отколкото хората в наличност. Случката от Лонкен ми подейства като пробождане в стомаха и болката не ме напусна в продължение на години. Петима мъже от едно и също семейства — Маурейра — бяха загинали, убити от карабинерите. Понякога карах разсеяно по някое шосе и изневиделица ме връхлиташе покъртителното видение на жените Маурейра, търсещи с години мъжете си, разпитващи напразно по затвори, концентрационни лагери, болници и казарми, подобно на още хиляди мъже и жени, които на други места също издирваха близките си. Те бяха имали по-голям късмет от останалите, поне бяха разбрали, че мъжете им са мъртви, бяха ги оплакали и се бяха помолили за тях, въпреки че не можеха да ги погребат, тъй като военните бяха завлекли останките им и взривили пещите за вар, така че да не се превърнат в място за поклонение и почит. Един ден тези жени минали покрай грубовати постройки, разглеждайки остатъците от вещи — ключове, гребен, парче от синя жилетка, косми, няколко зъба и казали: „Това е мъжът ми, това е брат ми, това е синът ми“. Винаги, когато мисля за тях, с жестока яснота ме връхлита споменът за онези времена в Чили, когато живях под тежкия покров на терора, на цензурата и автоцензурата, на доносите, полицейския час, войниците с боядисани лица, за да не бъдат разпознавани, автомобилите с тъмни стъкла на политическата полиция, арестите по улици, домове и офиси, моите тичания за подслоняване на преследвани в посолствата, безсънните нощи, когато укривахме някого под покрива си, примитивните стратегии за тайно извеждане на информация в чужбина и за събиране на средства за подпомагане на семействата на затворниците. Нямаше нужда да мисля за темата на втория си роман — жените от семейство Маурейра, майките от „Пласа де Майо“ и още милиони други жертви ме преследваха и ме караха да пиша. Историята на убитите от Лонкен беше пуснала корени в сърцето ми от 1978 година — оттогава бях събирала всички изрезки от вестници, които попадаха в ръцете ми, без да зная точно защо, тъй като тогава още не подозирах, че ще се насоча към литературата. През 1983 година разполагах с дебела папка с информация и имах откъде да черпя сведения, работата ми се сведе единствено до това да сплета нишките в здрава връв. В Чили можех да разчитам на приятеля си Франсиско, когото мислех да ползвам като прототип на главния герой. Едно семейство испански републиканци, които бяха емигрирали в Чили, щяха да бъдат прототип на семейство Леал, а две приятелки от женското списание, където бях работила преди, послужиха за вдъхновение на образа на Ирене. Густаво Моранте, годеникът на Ирене, бе почерпен от образа на един офицер от чилийската армия, който в един есенен предобед на 1974 година ме бе последвал на хълма Сан Кристобал. Бях седнала под едно дърво и съзерцавах Сантяго отвисоко заедно с швейцарското куче на мама, което обикновено извеждах на въздух, когато на няколко метра от мен спря автомобил, слезе мъж в униформа и пристъпи към мен. Вцепених се от паника, за миг си помислих да хукна да бягам, но веднага осъзнах, че всеки опит за бягство би бил безполезен, и, онемяла и разтреперена, изчаках мъжът да приближи. За моя изненада, офицерът не излая никаква заповед, а свали фуражката си, извини се, че ме притеснява и ме попита дали може да поседне до мен. Аз все още не смогвах да обеля дума, но се успокоих, като видях, че е сам — арестите винаги се извършваха от група военни. Беше мъж на около трийсет години, висок и добре сложен, с леко наивен израз на гладкото, ненабраздено от мимически линии лице. Долових мъката му, щом започна да говори. Каза ми, че знае коя съм, че е чел някои от статиите ми и че не му харесват, но телевизионното ми предаване му се струвало забавно; бил ме виждал често да се изкачвам на хълма и в онзи ден ме последвал, защото имал нещо да ми разкаже. Каза, че произхожда от силно религиозно семейство, бил практикуващ католик и като младеж обмислял възможността да постъпи в Семинарията, ала се записал във Военното училище, за да угоди на баща си. Скоро открил, че тази професия му харесва и с времето войската се превърнала в негов дом. „Готов съм да умра за родината, каза, но не знаех, колко е трудно да се убива за нея.“ И после, след дълга пауза, ми описа първия разстрел, как е трябвало да екзекутира един политически затворник, когото толкова били изтезавали, че не можел да се държи на крака и се наложило да го завържат за стол; как дал команда „огън“ в онзи заскрежен двор в пет часа сутринта и как след като утихнал грохотът от изстрелите, осъзнал, че мъжът бил жив и го гледал спокойно в очите, защото вече бил отвъд страха.