— Трябваше да се доближа до затворника, да опра дулото на пистолета до слепоочието му и да натисна спусъка. Кръвта опръска униформата ми… Не мога да изтрия това от душата си, не мога да спя, този спомен ме преследва.
— Защо ми го разказвате? — попитах го аз.
— Защото не ми е достатъчно, че го казах на моя изповедник, исках да го споделя с някой, който да може да го използва. Не всички военни сме убийци, както се говори, мнозина имаме съвест. — Изправи се, сбогува се с лек поклон, сложи фуражката си и си тръгна с автомобила.
Няколко месеца по-късно друг мъж, този път цивилен, ми разказа нещо подобно. „Войниците се целят в краката, за да принудят офицерите да дадат последния изстрел и да се оцапат с кръв“, ми каза. Пазих тези истории цели девет години на дъното на един кашон, записани на лист хартия, и накрая ми послужиха в „За любовта и сянката“. Някои критици окачествиха тази книга като сантиментална и прекалено политическа; за мен тя е пълна с вълшебство, защото ми разкри необикновената мощ на художествената литература. В бавния и мълчалив процес на писане влизам в състояние на проницателност, в което понякога успявам да вдигна завеси и да съзра невидимото, точно както правеше баба с нейната трикрака масичка. Няма нужда да споменавам всички предзнаменования и съвпадения по тези страници, достатъчно е само едно. При все че разполагах с изобилна информация, имах обширни празнини в историята, защото голяма част от военните процеси бяха тайни, а това, което бе публикувано в пресата, излизаше обезобразено от цензурата. Освен това бях много далеч и не можех да отида в Чили и да разпитам участниците в събитията, които описвах, както бих постъпила при други обстоятелства. Годините, през които се занимавах с журналистика, ме бяха научили, че при такива интервюта човек стига до ключа, до мотивите и емоциите в една история; нито едно библиографско изследване не може да замести сведенията от първа ръка, добити посредством разговор очи в очи. Написах романа през горещите нощи в Каракас с помощта на материалите от моята папка с изрезки, на няколко книги, на записи от „Амнисти Интернешънъл“ и на неуморните гласове на жените на изчезналите, които прекосяваха пространство и време, за да ми се притекат на помощ. Но така или иначе, трябваше да използвам въображението си, за да попълня празнините. Докато четеше оригинала, мама изрази възражения относно една част, която й се стори абсолютно недоказуема: героите пътуват в една нощ с мотоциклет по време на полицейския час към мина, затворена от военните; прекосяват хълма, влизат в забранена зона, отварят мината с кирки и лопати, намират труповете на убитите, правят снимки, връщат се с доказателствата и ги предават на кардинала, който нарежда да се отвори гробът. „Това е невъзможно, каза тя, никой не би поел такъв риск през онези тежки времена на диктатурата.“ „Не ми хрумва друг начин да реша сюжета, считай го за литературна измислица“, й отвърнах. Книгата бе отпечатана през 1984 година. Четири години по-късно бе премахнат списъкът на изгнаници, лишени от правото да се завърнат в Чили, и аз се почувствах за пръв път свободна да се върна в страната си и да гласувам в референдума, който в крайна сметка свали Пиночет от власт. Една вечер се звънна в къщата на мама в Сантяго и един мъж настоя да говори насаме с мен. В ъгъла на терасата ми разказа, че е свещеник, че от изповед научил за телата, погребани в Лонкен, че отишъл с мотора си по време на полицейския час, отворил забранената мина с кирка и лопата, снимал останките, занесъл доказателството на кардинала, който изпратил група свещеници, журналисти и дипломати да отворят тайния гроб.