— Никой не знае за това освен кардиналът и аз. Ако участието ми се беше разкрило, сега нямаше да говоря тук с вас, а също щях да съм изчезнал. Как научихте за това? — попита ме той.
— Нашепнаха ми го мъртвите — отвърнах, ала той не ми повярва.
Тази книга доведе Уили в моя живот и затова съм й благодарна.
Първите ми два романа доста се позабавиха, докато прекосят Атлантическия океан, но в крайна сметка пристигнаха в книжарниците в Каракас, някои хора ги прочетоха, излязоха положителни рецензии и това промени качеството на моя живот. Пред мен се откриха среди, до които не бях имала достъп, запознах се с интересни личности, от някои печатни издания пожелаха да им сътруднича, телевизионни продуценти ми се обадиха, отваряйки широко вратите си, но аз вече знаех колко несигурни са подобни обещания и не изоставих стабилната си работа в гимназията. Един ден в театъра до мен се приближи мъж с благ глас и грижливо школувано произношение и ме поздрави за първия ми роман, каза, че дълбоко го е трогнал, защото със семейството си живял в Чили по време на управлението на Салвадор Алиенде и бил свидетел на военния преврат. По-късно узнах, че през онези първи дни на безогледна бруталност дори го арестували, тъй като съседите, объркани от акцента му, решили, че е кубински агент, и го издали. Така започна моето приятелство с Илдемаро — най-значимото в живота ми, смесица от добро настроение и строги уроци. До него научих много неща — той ме напътстваше в това какво да чета, преглеждаше някои от писанията ми, говорехме за политика; когато мисля за него, ми се струва, че го виждам как, насочил показалеца си към мен, ми разяснява творбите на Бенедети25 или пък разсейва мъглата в моя мозък с веща социалистическа проповед. Това не е обаче единственият му образ: спомням си го също примрял от смях или пък почервенял от срам, когато с шеги сривахме достолепната му церемониалност. Направи ни част от семейството си и за пръв път от много години отново изпитахме топлотата на многобройно роднинско присъствие, неделните обеди бяха възобновени, децата ни се възприемаха като братовчеди и те имаха ключ за нашата къща, а ние — за тяхната. Илдемаро, който е лекар, но призванието му като че ли клони повече към културата, ни снабдяваше с покани за безброй събития, на които присъствахме, за да не го обидим. Отначало единствено Паула беше достатъчно храбра, за да се присмива в негово присъствие на свещените крави в изкуството; скоро всички последвахме примера й и сформирахме домашна театрална трупа, чиято цел беше да пародира културните събития и интелектуалните проповеди на нашия приятел, ала той бързо намери начин да направи на пух и прах нашите планове — превърна се в най-запаления член на трупата. Под негово ръководство представихме няколко спектакъла, които излязоха извън кръга на потърпевшите ни приятели. Имам предвид една беседа относно ревността, на която представихме изобретен от нас самите апарат за измерване на „нивото на ревност“ у жертвите на този страшен бич. Едно психиатрично дружество — не си спомням дали от последователи на Юнг или на Лакан — ни взе насериозно и ни покани да направим демонстрация. Така една вечер се озовахме в Института с нашата умопомрачителна беседа. Машината на ревността представляваше черен кашон със своенравни електрически крушки, които ту светваха, ту изгасваха, и блуждаещи стрелки, които отбелязваха цифри. Кашонът беше свързан посредством батерия и кабели с каска на главата на Паула, която храбро изпълняваше ролята на опитно зайче, докато Николас въртеше една манивела. Психиатрите внимателно слушаха и си водеха бележки, някои изглеждаха доста стъписани, но общо взето останаха доволни и на другия ден във вестника излезе научна рецензия за беседата. Паула оцеля след машината на ревността и толкова обикна Илдемаро, че започна да споделя с него най-съкровените си тайни, и за да му достави удоволствие, приемаше да изпълнява главните роли във всички спектакли на трупата. Сега Илдемаро често ми се обажда, за да пита за нея, изслушва подробностите мълчаливо и се опитва да ми вдъхне кураж, не надежда, защото той не храни такава. По онова време никой не предполагаше, че съдбата на дъщеря ми ще претърпи такъв жесток обрат, тогава тя беше красива двайсетгодишна студентка, блестяща и жизнерадостна, и нямаше нищо против да става за смях на сцената, ако Илдемаро я помолеше за това. Неуморната баба Хилда, която беше напуснала Чили, следвайки семейството си в изгнание, прекарваше половината си живот у дома и беше разкрила постоянно действащо шивашко ателие в нашата трапезария, където изработвахме костюмите и декорите. Майкъл охотно участваше, въпреки че здравето му и неговият ентусиазъм бяха променливи. Николас, който страдаше от сценична треска и се срамуваше от околните, завеждаше техническата част — осветление, звук и специални ефекти, и по този начин оставаше скрит зад кулисите. Постепенно по-голямата част от приятелите ни се включиха в трупата и не остана публика, ала подготвянето на представленията беше толкова забавно за актьорите и музикантите, че играта пред празна зала нямаше никакво значение. Домът ни се изпълни с хора, глъчка и смях, най-сетне имахме голямо семейство и се чувствахме добре в тази нова родина.
25
Марио Бенедети — съвременен уругвайски писател, автор на около седемдесет произведения, които се нареждат във всички литературни жанрове. Носител на различни литературни награди. — Б.пр.