С родителите ми обаче съвсем не беше така. Чичо Рамон наближаваше седемдесетте и желаеше да се върне и да умре в Чили, както ни обясни с известен драматизъм, предизвиквайки мощен смях сред нас, защото ние знаем, че той е безсмъртен. Два месеца по-късно той си стегна куфарите и замина с мама за онази страна, където дълги години не беше стъпвал и където продължаваше да управлява същият генерал, както преди. Почувствах се осиротяла, страхувах се за тях, предчувствах, че никога повече няма да живеем в един и същи град и се подготвих да възобновя предишната рутина на ежедневно изпращаните писма. За изпроводяк организирахме шумно тържество с чилийски гозби и вина и с последното произведение на театралната трупа. С помощта на песни, танци, актьори и марионетки преразказахме бурния живот и тайната любов на мама и чичо Рамон, представени от Паула и Илдемаро, накичен с демонични изкуствени вежди. Този път имахме публика, защото присъстваха почти всички добри приятели, които ни бяха приели в тази топла страна. Почетно място заемаше Валентин Ернандес, чиито великодушни визи ни бяха отворили вратите на Венецуела. Тогава го видяхме за последен път; не след дълго почина от внезапна болест, оставяйки безутешни жена си и децата си. Беше един от онези любящи и грижовни патриарси, които подслоняват под закрилническото си крило всички свои близки. Трудно му беше да умре, защото не искаше да си тръгне и да остави семейството изложено на бурите на ужасяващите модерни времена, и в дъното на сърцето си вероятно мечтаеше да ги отведе със себе си. Една година по-късно вдовицата му събра дъщерите, зетьовете и внуците, за да честват годишнината от смъртта на съпруга й с радост, така както той би искал, и тръгнаха на пътешествие до Флорида. Самолетът се взриви във въздуха и от това семейство не остана никой, който да оплаква покойниците, нито пък да приема съболезнования.
През септември 1987 година в Испания излезе третата ми книга „Ева Луна“, написана на дневна светлина и на компютър в просторния кабинет на нова къща. Двете предишни книги убедиха моя литературен агент, че възнамерявам да се отдам сериозно на литературата, а на мен показаха, че си струва да рискувам и да напусна работа, за да се посветя на писане, при все че съпругът ми продължаваше да е в банкрут и още изплащахме дългове. Продадох акциите от гимназията и купихме голяма къща, кацнала на един хълм; е, вярно е, че беше малко порутена, но Майкъл я прекрои, превръщайки я в слънчево убежище, където имаше достатъчно място за гости, роднини и приятели и където баба Хилда можеше удобно да се настани с шивашкото си ателие, а аз — да се устроя в свой кабинет. На половината височина на хълма, в основите на къщата имаше светло мазе с вентилация — то беше толкова голямо, че в центъра на тропическата градина, която създадохме там, посадихме храста, заместил моите носталгични незабравки. Стените бяха покрити с отрупани с книги етажерки и единствената мебелировка се състоеше от огромна маса в центъра на помещението. Това бяха времена на големи промени. Паула и Николас бяха станали независими и амбициозни млади хора и учеха в университета, пътуваха сами и беше видно, че вече не се нуждаят от мен, но при все това съучастничеството между трима ни остана живо. След като приключи любовта й с младия сицилианец, Паула задълбочи изучаването на психологията и сексуалността. Кестенявата й коса стигаше до кръста, не използваше грим и подчертаваше девическия си вид с дълги бели памучни поли и сандали. Работеше като доброволка в най-проблемните и крайни квартали, там, където след залез-слънце дори и полицията не припарваше. По онова време насилието и престъпността в Каракас бяха нараснали неимоверно много, нашата къща на няколко пъти беше ограбвана, бродеха ужасни слухове за деца, отвлечени по търговски центрове с цел да им бъде изтръгната роговицата и продадена на очни банки; за жени, изнасилени на места за паркиране; за хора, убити само за да им бъде откраднат часовникът. Паула излизаше с малката си кола, с раница с книги на гръб, а аз треперех за нея. Хиляди пъти я молих да не се пъха в онези пущинаци, ала тя не ме слушаше, защото се чувстваше защитена от добрите си намерения и смяташе, че там всички я познават. Беше с проницателен ум, ала беше съхранила същевременно чувствителността си на малко момиче; същата жена, която в самолета научаваше наизуст плана на град, в който кракът й не беше стъпвал, наемаше кола на летището и без колебание стигаше до хотела, или която за четири часа беше в състояние да подготви курс по литература, за да мога аз да блесна в някой университет, припадаше, когато я имунизираха, или пък трепереше, обезумяла от страх, пред филм за вампири. Използваше мен и Николас за психологическите си експерименти и така установи, че брат й притежава интелектуално равнище близко до гениалността, но затова пък майка й непоправимо страда от забавено развитие. Повтори теста с мен няколко пъти, ала с непроменен резултат — интелектуалният ми коефициент си остана доста незадоволителен. Добре поне, че не се опита да изпробва върху нас спомагателните материали от семинарите по сексуалност.