С „Ева Луна“ най-сетне осъзнах, че литературата е моят път и за пръв път се осмелих да изрека: аз съм писателка. Когато седнах пред компютъра, за да започна книгата, не го сторих както при предишните две книги, изпълнена с извинения и съмнения, а съзнателно и волево и дори с известна доза надменност. „Ще напиша роман“, произнесох на глас. После включих компютъра и без повече колебания, изстрелях първото изречение: „Казвам се Ева, което означава живот…“
Мама дойде да ни посети в Калифорния. Едва я познах на летището — приличаше на прабаба от порцелан: облечена в черно старица с треперлив глас и лице, измъчено от мъка и умора след двайсетчасовото пътуване от Сантяго. Разплака се, когато ме прегърна, и не спря да плаче през целия път, но щом стигнахме у дома, отиде в банята, взе си душ, облече се във весели цветове и слезе усмихната да поздрави Паула. Сепна се, като я видя, въпреки че очакваше да я намери по-зле — все още е жив в паметта й образът на нейната любима внучка такава, каквато беше преди. „Момичето е в преддверието на рая, госпожо, заедно с бебетата, издъхнали преди да бъдат кръстени, и с други души, спасени от чистилището“, опита се да я утеши една от болногледачките. „Каква загуба! Боже мой, каква загуба!“, често си шепне мама, ала никога пред Паула, защото сигурно мисли, че може да я чуе. „Не й предавайте вашата мъка и вашите желания, госпожо, я предупреди доктор Шима, предишният живот на внучката ви е приключил, сега тя живее в друга съзнателност.“ Както можеше да се очаква, мама се влюби в доктор Шима. Той е мъж с неопределена възраст, тялото му е износено, ръцете и лицето — млади, има буйна тъмна коса, носи ластични тиранти и панталоните му са вдигнати до подмишниците, леко накуцва, като ходи, и се смее с дяволито изражение като на дете, уловено Да прави пакост. Двамата се молят за Паула — тя с християнската си вяра, а той — с будистката. При мама става дума за тържество на надеждата, а не на опита, тъй като от седемнайсет години се моли на Бог генерал Пиночет да си отиде от този свят, а той не само че е в цветущо здраве, а и продължава да развява байрака в Чили. „Бог забавя, ала не забравя, отвръща ми тя, когато й напомням за това, Пиночет е пътник, повярвай ми.“ Всички сме пътници от момента на раждането си, умираме бавно ден след ден. Следобед тази иронична баба сяда с плетиво до внучката си и й говори, без да обръща внимание на леденото мълчание, в което потъват нейните слова; говори й за миналото, разказва й последните клюки, разправя й за своя живот и понякога й пее доста фалшиво химн на Мария — единствената песен, която помни докрай. Вярва, че от леглото си Паула върши незабележими чудеса — кара ни да израснем и ни сочи пътя на състраданието и мъдростта. Страда за нея и страда за мен — двойна и неизбежна болка.
— Къде е била Паула преди да дойде на този свят чрез мен? Къде ще отиде, когато умре?
— Паула вече е в Бог. Бог е това, което обединява всичко, което поддържа тъканта на живота, това, което ти наричаш любов — отвърна мама.
Ернесто се отби, използвайки едноседмична отпуска. Все още хранеше илюзии, макар и неголеми, че жена му ще се възстанови достатъчно, за да заживеят отново заедно. Представяше си, че ще се случи чудо и че тя изведнъж ще се събуди с дълга прозявка, ще потърси ръката му и ще попита какво е станало с предрезгавял от бездействие глас. „Лекарите често грешат, а умът е неизследвана област“, ми каза той. Въпреки това, този път не влезе стремително да я види, а предпазливо, сякаш уплашен. Бяхме я сресали и облекли с дрехите, които той й беше донесъл при предишно свое посещение. Прегърна я извънредно нежно, а в това време болногледачките, трогнати, избягаха в кухнята; ние с мама пък потърсихме убежище на терасата. През първите дни прекара часове, наблюдавайки внимателно реакциите на Паула и търсейки проблясък на интелект, но постепенно се отказа; видях как се свива, смалява и как оптимистичният заряд при пристигането му се превърна в мрака, който е обгърнал всички ни. Подметнах му, че Паула вече не е негова съпруга, а духовна сестра, че не бива да се счита обвързан с нея, но той ме изгледа, като че ли вършех светотатство. Последната вечер се прекърши и най-сетне осъзна, че нямаше да се случи чудото, способно да му върне вечната любима, и че колкото и да търсеше, нямаше да открие нищо в бездната на празните й очи. Събуди се ужасен от страшен сън и в тъмното дойде до моята стая, разтреперан и облян в пот и сълзи, да ми го разкаже: