— Как ви говори, докторе?
— Сутрин ме събужда гласът й.
— Как знаете, че това е нейният глас? Никога не сте го чували…
— Понякога я виждам ясно. Посочва ми болезнените места, казва ми да сменя лекарството, моли ме да помогна на майка й в това изпитание, знае колко много страдате. Паула е много изморена и иска да си върви, но тя е силна по природа и може още дълго да живее.
— Колко дълго, доктор Шима?
Извади от вълшебното си куфарче кадифена торбичка с пръчици И Чинг26, вглъби се в тайна молитва, удари ги няколко пъти и ги хвърли на масата.
— Седем…
— Седем години?
— Или месеци, или седмици, не зная. И Чинг не уточнява…
Преди да си тръгне, ми даде мистериозни треви, смята, че тревожността срива защитата на организма и на ума и че съществува пряка връзка между рака и тъгата. Доктор Форестър също ми предписа нещо против депресията — прибрала съм флакона в панерчето с писма от мама, скрито заедно със сънотворните таблетки, защото реших да не постигам облекчение с лекарства — трябва да измина този път с кървящо сърце. Картините от раждането на Селия често изникват пред очите ми, виждам я запотена, разкъсвана от усилие, хапеща устните си стъпка по стъпка през дългото изпитание, без успокоителни, ведра и в съзнание, помагаща на дъщеря си да се роди. Виждам я в сетното й усилие, разтворена като рана, когато се показва главата на Андреа, чувам тържествуващия й вик и риданието на Николас, отново долавям всеобщото щастие в свещения покой на стаята, в която сега спи Паула. Може би странната болест на дъщеря ми е като това раждане — трябва да стисна зъби и да устоя храбро, знаейки, че мъчението няма да трае вечно, някой ден ще свърши. Как? Единствено чрез смъртта… Дано на У или му стигне търпението да ме чака, пътеката може да е много дълга, може да продължи седем години, според И Чинг; трудно е да се запази здрава любовта при тези условия, всичко се е съюзило срещу нашата близост, бродя с изтощено тяло и отсъстваща душа. Уили не знае как да ми помогне, а и аз не зная какво да поискам от него; не се осмелява да се доближи прекалено много от страх да не ме притесни, а същевременно не иска да ме оставя сама; според прагматичното му мислене най-подходящо би било да настаним Паула в болница и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот, но не споменава тази алтернатива пред мен, защото знае, че тя непоправимо би ни разделила. „Бих искал да снема този товар от плещите ти и да го понеса на моите, нали са по-големи“, ми казва отчаяно, но той самият достатъчно е теглил. Дъщеря ми бавно отпада в ръцете ми, а неговата се самоубива с наркотици в най-долнопробните квартали от другата страна на залива; може да умре преди моята от свръхдоза, прободена с нож или от спин. Големият му син се скита като просяк по улиците, отдаден на дребни кражби и непочтена търговия. Звънне ли нощем телефонът, Уили скача от леглото със спотаено предчувствие, че трупът на дъщеря му лежи в някоя канавка край пристанището, или че гласът на някой полицай ще го уведоми за поредното престъпление, извършено от сина му. Сенките от миналото непрекъснато го дебнат и притискат толкова често, че вече и най-лошите вести не могат да го прекършат — свлича се на колене, ала на другата сутрин отново се изправя. Често се питам как се озовах сред тази мелодрама. Майка ми го отдава на вкуса ми към кръвожадни истории, смята, че точно с това Уили ме привлича така силно; друга жена на мое място би побягнала яко дим при вида на такава несрета. Когато се запознахме, той не скри, че животът му е истински хаос, от самото начало разбрах, че децата му са престъпници, научих за дълговете и за обърканото му минало, но с неудържимата самонадеяност на току-що усетената любов реших, че никакви препятствия няма да са в състояние да ни победят.
Трудно е човек да си представи двама мъже по-различни от Майкъл и Уили. В средата на 1987 година моят брак се беше изчерпал напълно, отегчението завинаги се беше настанило между нас и за да не се събуждаме по едно и също време в едни и същи чаршафи, аз се върнах към предишния си навик да пиша нощем. Потиснат, безработен и затворен вкъщи, Майкъл преживяваше труден период. За да избегна постоянното му присъствие, понякога излизах и се изгубвах в плетеницата от магистрали в Каракас. Борейки се с трафика, намерих решение за доста сцени в „Ева Луна“ и ми хрумнаха други истории. В едно паметно задръстване, където прекарах заклещена в колата няколко часа на горещина като от разтопено олово, написах на един дъх „Две думи“ на гърба на чековете си — нещо като алегория на омайващата мощ на повествованието и езика, която не след дълго ми послужи за основа на сборник разкази. Въпреки че за пръв път се чувствах сигурна в необикновения занаят на писането — с двете си предишни книги имах чувството, че поради катастрофа съм се приземила в лепкаво тресавище, „Ева Луна“ се пишеше сама, почти против волята ми. Нямах контрол над тази безумна история, не подозирах накъде вървя, нито как ще я завърша; в един момент бях на път да убия всички герои в ожесточена престрелка, за да се измъкна от затруднението и да се освободя от тях. На всичко отгоре на средата на пътя се оказах без главен мъжки персонаж. Бях планирала всичко, за да могат Ева Луна и Уберто Наранхо — две клети деца сирачета, оцеляващи на улицата и израствайки в успоредни пътеки, да се влюбят един в друг. Към средата на книгата очакваната среща се получи, но когато се прегърнаха, стана ясно, че той се интересува единствено от революционната си дейност и е доста непохватен любовник; Ева заслужаваше повече, тя сама ми го съобщи и нямаше начин да я убедя в противното. Попаднах в задънена улица с героиня, чакаща отегчено, докато седнал до леглото, героят смазваше пушката си. По онова време трябваше да замина за Германия на турне за представяне на книгите ми. Кацнах във Франкфурт и оттам обиколих страната с кола и с припрян шофьор, който летеше по заледените пътища със самоубийствена скорост. Една вечер в един северен град след беседата към мен приближи някакъв мъж и ме покани да изпием по една бира, защото имал да ми разказва някаква история, според собствените му думи. Докато навън валеше, ние седнахме в малко бистро, където едва можехме да различим лицата си в тъмнината и цигарения дим, и непознатият ми разкри своето минало. Баща му бил офицер от нацистката армия, безсърдечен мъж, който малтретирал жена си и децата си, на когото войната дала възможност да разгърне най-животинските си инстинкти. Разказа ми за по-малката си, бавноразвиваща се сестра и за това как бащата, проникнат от расово високомерие, никога не я приел и принудил да живее на четири крака в мълчание под една маса, покрита с бяла покривка, за да не я вижда. Отбелязах си на салфетка всичко това и още много истории, които непознатият ми поднесе в дар през онази вечер. Преди да се разделим, го попитах дали мога да използвам този материал, а той отвърна, че точно затова ми го бил разказал. Когато се върнах в Каракас, пренесох съдържанието от салфетката на компютъра и пред мен се извиси в цял ръст Ролф Карле — австрийски фотограф, който се превърна в главен герой на романа и зае мястото на Уберто Наранхо в сърцето на Ева Луна.
26
Книга на промените: хилядолетен китайски метод, използван традиционно с философски и гадателски цели. — Б.пр.