Понякога през лятото в неделни дни ходехме със семейството до Сан Кристобал — хълм насред столицата, който тогава беше необлагороден, а днес е превърнат в парк. Понякога с нас идваха Салвадор и Тенча Алиенде с трите си дъщери и кучетата. Алиенде вече беше политик с име, най-борбеният депутат от левицата и мишена за омразата на десните, ала за нас той беше просто още един вуйчо. Изкачвахме се с големи мъки по зле прокараните между буреняци и пасища пътеки, помъкнали кошници с храна и вълнени шалове. Горе търсехме открито място с изглед към града, проснат в краката ни, точно както двайсет години по-късно щях да диря гледката аз по време на военния преврат, но тогава по съвсем различни причини, и удостоявахме с внимание закуската, като всеки бранеше парчетата пиле, варените яйца и баниците от кучетата и от неудържимото настъпление на мравките. Възрастните си почиваха, докато ние, братовчедите, се криехме в храсталаците и играехме на лекари. Понякога се чуваше дрезгавият и далечен рев на лъв откъм другия край на хълма, където се намираше зоологическата градина. Веднъж седмично хранеха дивите зверове с живо месо, за да може възбудата от лова и изразходваният адреналин да държат животните здрави; тези едри представители на семейство Котки разкъсваха някое старо магаре, боата поглъщаше плъхове, хиените лакомо гълтаха зайци; казваха, че в плячка се превръщали уличните псета и котки, уловени от кучкарите, и че винаги имало списъци от хора, чакащи покана да присъстват на този ужасяващ спектакъл. Аз сънувах тези клети животни, заклещени в клетките на внушителните месоядни, и се гърчех от мъка, мислейки си за ранните християни в римския Колизеум, защото в дъното на душата си бях сигурна, че ако ме накараха да избера между възможността да се откажа от вярата си или да се превърна в закуска на някой бенгалски тигър, безсъмнено бих избрала първото. След като се нахранехме, тичахме надолу по склона като се блъскахме и търкаляхме в най-стръмния участък — Салвадор Алиенде най-отпред с кучетата, а дъщеря му Кармен Пас и аз — неизменно последни. Пристигахме долу с изподраскани и обелени колене и ръце, когато останалите вече се бяха изморили да ни чакат. Като се изключат подобни неделни излети и летните ваканции, съществуванието ни се състоеше от жертви и усилия. Тези години бяха много трудни за майка ми, тя се сблъскваше с мъки, с приказките и презрението на онези, които преди й бяха приятели; заплатата в банката едва стигаше за карфици и тя я допълваше, като шиеше шапки. Струва ми се, че и сега я виждам седнала на масата в трапезарията — същата маса от испански дъб, която сега ми служи за писалище в Калифорния, — избирайки кадифета, панделки и копринени цветя. Изпращаше шапките по кораб в кръгли кутии за Лима, където отиваха в ръцете на най-високопоставени дами от тамошното общество. При все това не можеше да оцелява без помощта на Тата и на вуйчо Пабло. В колежа ми отпуснаха стипендия за успех, не зная как майка ми успя да се пребори за нея, но си представям, че сигурно й е струвало доста унижения. Прекарваше часове, чакайки на опашки по болници с по-малкия ми брат Хуан, който с помощта на дървена лъжица се научи да гълта, ала страдаше от мъчителни стомашни разстройства и се превърна в обект за изследване от страна на лекарите, докато Маргара не откри, че си похапва паста за зъби и не го отучи от този порок с помощта на каиша. Мама се превърна в жена, затисната от отговорности, измъчваха я непоносими главоболия, които я поваляха на легло за два-три дни и я изцеждаха. Работеше много и почти нямаше контрол над живота и децата си. Маргара, която с времето ставаше все по-сурова и накрая се превърна в истински тиранин, се опитваше всячески да отдалечи мама от нас; когато тя вечер се връщаше от банката, ние вече бяхме изкъпани, нахранени и настанени по леглата. „Не разсънвайте децата“, сумтеше. „Не додявайте на майка си, че я боли главата“, ни заповядваше. Майка ми се вкопчваше в децата си със силата на самотата, като се опитваше да компенсира часовете на отсъствие и сивотата на ежедневието с поезия. Тримата спяхме в една стая с нея и нощем — единствените часове, които прекарвахме заедно — ни разказваше случки от живота на дядовците си и фантасмагорични приказки, подправени с черен хумор; говореше ни за въображаем свят, където всички живеехме щастливо и не царуваха човешките злини, нито пък безжалостните природни закони. Тези разговори, водени шепнешком, докато бяхме всички заедно в стаята, всеки в леглото си, но толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем, бяха най-прекрасното нещо по онова време. Оттогава се зароди моята страст към приказките, към тези спомени протягам ръка, когато сядам да пиша.