Самолетът ми за Каракас излиташе много рано, беше още тъмно, когато будилникът ни събуди. Докато аз се къпех, замаяна от умора и от незабравими впечатления, Уили приготви много силно кафе, което успя да ме върне към действителността. Сбогувах се с тази стая, която за няколко часа се беше превърнала в храм, със странното усещане, че скоро отново щях да я видя. На път към летището, когато започна да се развиделява, Уили ми намекна с необяснима срамежливост, че ме харесва.
— Това не значи кой знае какво. Нужно ми е да зная дали случилото се нощес е плод на объркания ми ум или наистина ме обичаш и има ангажимент помежду ни.
Учудването му беше толкова голямо, че се наложи да се отклони от магистралата и да спре колата; аз не знаех, че думата ангажимент никога не се споменава пред американец ерген.
— Едва се познаваме и ти живееш на друг континент!
— Разстоянието ли те притеснява?
— През декември ще дойда да те видя във Венецуела и тогава ще говорим.
— Сега е октомври, до декември може и да не съм жива.
— Болна ли си?
— Не, но човек никога не знае… Виж, Уили, не съм на възраст, на която мога да чакам. Кажи ми отсега дали сме в състояние да дадем шанс на тази любов или е по-добре да забравим.