Последният разказ от сборника „Сътворени сме от кал“ се основава на трагедия, разиграла се в Колумбия през 1985 година, когато зловещото изригване на вулкана Невадо дел Руис търкаля лавина от разтопен сняг по склона и погребва цяло село. Хиляди души биват убити, но светът си спомня за това бедствие преди всичко чрез Омайра Санчес, тринайсетгодишно момиче, което става жертва на размекнатия сняг. В продължение на три дни тя агонизира ужасяващо бавно пред фотографи, журналисти и телевизионни оператори, които пристигат с хеликоптери. Оттогава очите й от екрана мъчително се запечатаха в сърцето ми. Още държа снимката й на бюрото си и многократно съм я съзерцавала, мъчейки се да прозра значението на нейното мъченичество. Три години по-късно в Калифорния се опитах да разкажа историята — правех го като някакво заклинание, за да прогоня кошмара; исках да опиша страданието на това клето, погребано живо в снега момиче, но колкото повече напредвах, осъзнавах, че не това е същината на разказа. Обърнах го, за да видя дали не мога да разкажа фактите чрез чувствата на мъжа, който е до момичето през трите дни; когато завърших и тази версия, разбрах, че и сега не съм предала правилното значение. Истинската история е историята на една жена — и тази жена съм аз — която наблюдава на екрана мъжа, помагащ на момичето. Разказът е за моите чувства и за неизбежните промени, които претърпявам, ставайки свидетел на агонията на това дете. След като бе публикувана в сборник от разкази, реших, че съм свършила с историята за Омайра, но скоро си дадох сметка, че не е така, тя е настойчив ангел, който няма да ми позволи да го забравя. Когато Паула изпадна в кома и я видях като затворничка в леглото си, безжизнена, умираща бавно пред безпомощните погледи на всички ни, образът на Омайра Санчес изникна в паметта ми. Дъщеря ми попадна в плен на собственото си тяло по същия начин, както онова момиче в калта. Чак тогава проумях защо толкова години бях живяла с мисълта за нея и най-сетне разгадах посланието на изразителните й черни очи — търпение, смелост, примирение, достойнство пред смъртта. Когато напиша нещо, страхувам се, че може да се сбъдне, когато обичам прекалено много някого, боя се да не го загубя; въпреки това не мога да престана да пиша, нито да обичам…
Тъй като опустошителната ярост на метлата ми не успя да проникне действително в хаоса на това жилище, убедих Уили, че беше по-лесно да се преместим, отколкото да почистим, и така се озовахме в тази къща на духове. Същата година Паула се запозна с Ернесто и заживяха за известно време заедно във Вирджиния; в това време Николас, останал сам в голямата къща в Каракас, ни викаше, защото се чувстваше изоставен. Не след дълго в живота му се появи Селия и му откри някои тайни, и в еуфорията от току-що откритата любов сестра му и майка му минаха на заден план. Говорехме по телефона в сложни триъгълни конфигурации, разказвахме си последните приключения и възторжено обсъждахме страхотното съвпадение, по силата на което и тримата се бяхме влюбили по едно и също време. Паула чакаше с нетърпение да завърши, за да отиде с Ернесто в Испания, където щяха да започнат втория етап от живота си заедно. Николас ни обясни, че годеницата му принадлежала към най-реакционния сектор на католическата църква, и дума не можело да става да спи с нея под един покрив, без да са женени; затова възнамеряваха да сторят това възможно най-бързо. Трудно беше да се разбере какво го свързва с момиче, чиито идеи бяха толкова различни от неговите, ала той отвърна доста сдържано, че Селия била невероятна във всичко останало и че ако не оказваме натиск над нея, със сигурност щяла да изостави религиозния си фанатизъм. За пореден път времето показа, че е прав. Непобедимата стратегия на сина ми се състои в това да стои здраво на позициите си, да отпуска юздите и да чака, избягвайки ненужни конфронтации. В крайна сметка побеждава, защото другият се изморява. На четири годинки, когато го накарах да си оправя леглото, отговори на още бебешкия си език, че е готов да върши каквато и да е домакинска работа, само не и тази. Беше напразно да го принуждавам, първо подкупи Паула, а после се помоли на Грани, която скришом се промъкваше през прозореца, за да му помогне, докато не я хванах, и тогава се развихри единствената разправия помежду ни. Помислих си, че упорството на Николас няма да трае вечно, ала ето че той навърши двайсет и две години и спи на земята при кучетата като просяк. Сега, когато имаше годеница, въпросът с леглото вече не беше в мои ръце. Докато правеше първите стъпки в любовта със Селия и учеше информатика в университета, научи карате и кунг-фу, за да се отбранява в случай на нужда, тъй като престъпният свят в Каракас беше набелязал дома му и влизаха да крадат посред бял ден, вероятно с благословията на полицията. Посредством неуморната ни кореспонденция, мама беше в течение на най-малките подробности от авантюрата ми в Съединените щати, но все пак остана доста изненадана, когато дойде да ме види в моя нов дом. За да й направя добро впечатление, колосах покривките, прикрих със саксии петната от кучето, накарах Харли да ми се закълне, че ще се държи човешки, а баща му — че няма да говори неприлични думи на испански в нейно присъствие. Уили не само че шлифова речника си, но и събу каубойските си ботуши и отиде при дерматолог да му заличи татуировката с лазер; остави обаче черепа на ръката си, защото само аз го виждам. Мама първа произнесе думата брак по същия начин, както преди много години бе сторила с Майкъл. „Докога възнамеряваш да му бъдеш любима? Ако ще живееш в тази разруха, поне се омъжи, така хората няма да говорят и ще получиш нормална виза. А може би смяташ завинаги да пребиваваш незаконно?“, попита с тона, който така добре познавам. Намекът й отприщи изблик на ентусиазъм у Харли, който вече беше свикнал с присъствието ми, и паническа криза у Уили, който имаше два развода зад гърба си и цяла броеница от злополучни любови. Поиска ми време да обмисли и това ми се стори разумно; дадох му срок от двайсет и четири часа, в противен случай се връщах във Венецуела. Оженихме се.