В това време в Чили родителите ми се готвеха да гласуват в референдума, който трябваше да реши съдбата на диктатурата. Една от клаузите на създадената от Пиночет конституция, за да узакони положението си на президент, гласеше, че през 1988 година ще се проведе допитване до народа, за да се реши ще продължи ли да управлява неговото правителство. В случай че това се отхвърлеше, щяха да бъдат свикани демократични избори през следващата година. Генералът никога не бе предполагал, че собствената му игра може да стане причина за неговия провал. Военните, решени да векуват на власт, не бяха пресметнали, че въпреки модернизацията и техническия прогрес, през изминалите години беше нараствало недоволството, народът беше получил сурови уроци и се беше организирал. Пиночет разгърна масова пропагандна кампания, докато опозицията се ползваше само с петнайсет минути време на ден по телевизията в единайсет часа вечерта, когато се очакваше хората да са заспали. Минути преди този час иззвъняваха три милиона будилници и чилийците се отърсваха от съня, за да гледат този приказен четвърт час, през който народното хитроумие граничеше с гениалността. Кампанията на НЕ-то се характеризираше с хумор, младежки дух, помирение и надежда. Кампанията на ДА-то представляваше някакво изчадие от военни маршове, заплахи, речи на генерала, обграден от патриотични символи, откъси от стари документални филми, които показваха как хората се редят на опашка по време на управлението на Народното единство. Ако още имаше такива, които не бяха направили своя избор, искрата на НЕ-то победи тромавата отегчителност на ДА-то и Пиночет загуби в референдума. През онази година в един великолепен пролетен ден кацнахме с Уили в Сантяго след тринайсетгодишно отсъствие. Веднага бях заобиколена от група карабинери и наново усетих да ме пробожда страхът, ала скоро с изненада открих, че те не бяха дошли, за да ме отведат в затвора, а за да ме пазят от попълзновенията на малка група хора, които се опитваха да ме приветстват и скандираха името ми. Помислих си, че ме бъркат с братовчедка ми Исабел, дъщерята на Салвадор Алиенде, но няколко души пристъпиха напред с книгите ми, за да им дам автограф. Първият ми роман беше победил цензурата, циркулирайки фотокопиран от ръка на ръка, докато накрая влязъл открито в книжарниците, събуждайки по този начин интереса на добронамерени читатели, които бяха посегнали към книгата, водени единствено от желание за противопоставяне. След това узнах, че един приятел журналист оповестил пристигането ми по радиото и дискретното посещение, което бях планирала, се превърна в новина. За да се пошегува, той беше съобщил също така, че съм се омъжила за милионер от Тексас, собственик на петролни кладенци, и аз завоювах слава, каквато не би било по силите ми да си спечеля от литература. Не мога да опиша вълнението, което изпитах, когато прелетях над величествените върхове на Андите и отново стъпих на родна земя, вдъхнах хладния въздух в долината, чух познатия акцент и изслушах на паспортната проверка при влизане тържествения поздрав, звучащ почти като предупреждение, типичен за нашите чиновници. Усетих, че коленете ми омекват и Уили ме подхвана, докато преминем през паспортната проверка. Сетне видях родителите си и баба Хилда да протягат ръце към мен. Това завръщане в родината за мен е най-съвършената метафора на моя живот. Напуснах Чили, бягайки, изплашена и сама в един облачен зимен следобед и се завърнах тържествуваща, подръка с моя съпруг в една прекрасна лятна утрин. Животът ми е направен от контрасти, научих се да виждам двете страни на монетата. В миговете на успех не забравям, че по пътя ме пресрещат и моменти на голяма болка, а когато съм затънала в злочестия, очаквам слънцето, което няма как да не изгрее. При това първо завръщане ме посрещнаха с обич, но свенливо, защото юмрукът на диктатурата още беше стегнат. Отидох в Исла Негра да посетя пустеещия от много години дом на Пабло Неруда — там духът на стария поет още седи с лице към морето и пише безсмъртни стихове, а вятърът удря голямата корабна камбана, зовейки чайките. На дъсчената ограда около къщата се виждат стотици послания, някои са написани с молив върху изтритите букви на предишни, измити вече от капризите на времето; други са издялани с нож в прояденото от морска сол дърво. Това са послания за надежда към народния поет, който още живее в сърцето на милиони чилийци. Срещнах се с приятелките си и се видях отново с Франсиско, който не се беше променил много през тези години и с когото споделяхме една толкова чиста любов, че никога не се осмелихме да заговорим за нея. Качихме се заедно на хълма Сан Кристобал, за да погледнем света отвисоко и да си спомним за времето, когато намирахме тук убежище от жестокото ежедневие. Посетих Майкъл — женен и дядо на друго семейство, живеещ в къщата, построена от баща му, такъв живот, за какъвто бе мечтал на младини; човек би казал, че загубите, изневерите, изгнанието и други нещастия са били само някаква скоба в съвършената организация на неговата съдба. Посрещна ме любезно, повървяхме по улиците на нашия стар квартал и звъннахме на звънеца на къщата, където бяха расли Паула и Николас — незабележима със своята сламена перука и черешата до прозореца. Отвори ни усмихната жена, която ведро изслуша нашите сантиментални обяснения и без повече въпроси ни пусна да влезем и да я обходим цялата. На пода имаше играчки на чужди деца, а по стените — снимки на други лица, но в атмосферата още витаеха нашите спомени. Всичко изглеждаше по-малко и обвито в онази мека патина в цвят сепия на почти забравените спомени. Сбогувахме се с Майкъл на улицата и едва изгубила го от поглед, избухнах в безутешен плач. Плачех за онова съвършено време на нашата първа младост, когато искрено се обичахме и мислехме, че ще е завинаги, когато децата ни бяха малки и вярвахме, че сме способни да ги защитим от всяко зло. Какв