Една година по-късно се върнах, за да гласувам в първите избори след военния преврат. След като загуби в референдума и попадна в мрежите на собствената си конституция, Пиночет трябваше да свика избори. Кандидатира се в тях с арогантността на победител, без нито за миг да допусне, че опозицията може да му нанесе поражение, тъй като разчиташе на монолитното единство на въоръжените сили, на подкрепата на най-могъщите сектори на икономиката, на една струваща милиони предизборна кампания и на страха, който мнозина изпитваха от свободата. В негова полза беше и едно историческо развитие, осеяно с непримирими битки между политическите партии; минало, натежало от ненавист и неуредени сметки, така че беше почти невъзможно да се стигне до споразумение; все пак, отхвърлянето на диктатурата натежа повече от идеологическите различия, оформи се съглашение между опозиционни партии и през 1989 година техният кандидат спечели изборите и се превърна в първия законен президент след Салвадор Алиенде. Пиночет трябваше да предаде лентата и президентското кресло и да отстъпи назад; ала той не се оттегли напълно, мечът му продължи да виси над главите на чилийците. Страната се събуди от шестнайсетгодишна летаргия и направи първите си стъпки в една демокрация на прехода, в която генерал Пиночет продължи да е главнокомандващ на въоръжените сили още осем години — част от Конгреса и целият Върховен съд бяха назначени от него, а военните и икономически структури си останаха непокътнати. Нямаше да има възмездие за извършените престъпления, виновниците бяха защитени от Закона за амнистията, който самите те приеха в своя полза. „Няма да позволя и косъм да падне от главите на моите войници“, заплаши Пиночет и държавата изпълни условията му мълчаливо, от страх пред втори преврат. Жертвите на репресиите, Маурейра и още хиляди други, останаха потопени в траур и продължиха да чакат. Може би правосъдието и истината биха помогнали да зараснат раните на Чили, но надменността на военните попречи на това. Демокрацията щеше да напредва бавно и лъкатушейки като рак.
Нощес Паула дойде отново, видях я да влиза в стаята ми с лека стъпка и с нейната затрогваща грациозност, такава, каквато беше преди болестта да я съсипе, по нощница и пантофи; покачи се на леглото ми, седна в краката ми и ми заговори с тона, който използваше, когато ми доверяваше тайните си. „Чуй ме, мамо, събуди се, не искам да си мислиш, че сънуваш. Дошла съм да те помоля за помощ… искам да умра, а не мога. Виждам пред себе си лъчезарен път, ала не мога да направя последната стъпка, сякаш съм в капан. В леглото ми е само изстрадалото ми тяло, което отпада от ден на ден, жаждата ме изсушава, моля за покой, но никой не ме чува. Много съм изморена. Защо е всичко това? Ти често говориш за духовете закрилници, попитай ги каква е моята мисия, какво трябва да сторя. Предполагам, че няма от какво да се страхувам, смъртта е само праг, подобно на раждането; съжалявам, че не успях да запазя паметта си, но, така или иначе, вече съм се освободила от нея и когато си тръгна, ще бъда гола. Единственият спомен, който отнасям, е за тези, които обичам и оставям тук, винаги ще бъда свързана по някакъв начин с теб. Спомняш ли си последното, което ти казах, преди да пропадна в тази дълга нощ? «Обичам те, мамо», това ти казах. Сега ти го повтарям и всяка нощ ще го изричам в сънищата ти, докато си жива. Възпира ме донякъде само това, че си тръгвам сама, с теб за ръка би било много по-лесно да прекрача отвъд, безкрайната самота на смъртта ме плаши. Помогни ми и този път, мамо. Ти се бори като лъвица, за да ме спасиш, ала действителността те победи, вече е безполезно, предай се, откажи се от лекари, магьосници и молитви, защото нищо няма да ми върне здравето, чудо няма да стане, никой не може да промени посоката на съдбата ми, а и аз не го искам, моето време свърши и е време за сбогом. Всички в семейството разбират това, с изключение на теб, искат да дойде часът на моето освобождение; само ти все още не можеш да приемеш, че никога вече няма да бъда както преди. Погледни увреденото ми тяло, помисли за душата ми, която иска да се откъсне, и за ужасните възли, които я задържат. Ах, старушо, това е много мъчително за мен и знам, че за теб — също… Какво можем да направим? В Чили баба и дядо се молят за мен; баща ми се е вкопчил в поетичния спомен за дъщеря призрак, а на другия край на света Ернесто се бори в море от двойственост и все още не разбира, че завинаги ме е изгубил. Всъщност вече е вдовец, ала няма да може да ме оплаква, нито да обича друга жена, докато тялото ми продължава да диша в твоя дом. За краткото време, през което бяхме заедно, живяхме много щастливо, оставям му толкова прекрасни спомени, че годините няма да му стигнат да ги вика в паметта си; кажи му, че няма да го изоставя, никога няма да бъде сам, ще бъда негов ангел-хранител, както и твой. Двайсет и осемте години, които прекарахме заедно с теб, също бяха много щастливи, не се измъчвай и не мисли за това, което е можело да бъде, но не е станало, нито за това какво би трябвало да сториш по друг начин, нито за пропуските и грешките… избий си това от главата! След смъртта ми ще бъдем свързани така, както си свързана с твоите баба и дядо и с Грани; ще ме носиш в себе си като постоянно присъствие, ще идвам, щом ме повикаш, ще общуваме по-лесно, когато няма да виждаш пред себе си окаяното ми болно тяло, и аз ще се изправям пред теб отново както в най-хубавите ни мигове. Спомняш ли си как танцувахме пасо добле по улиците на Толедо, прескачайки локвите и смеейки се в дъжда под онзи черен чадър? И изплашените лица на японските туристи, които ни снимаха? Такава искам да ме виждаш отсега нататък — близки приятелки, две щастливи жени, които отправят предизвикателство към дъжда. Да… имах прекрасен живот… Колко е трудно човек да се отдели от света! Ала не съм способна да водя едно жалко съществуване още седем години, както смята доктор Шима; брат ми знае това и единствено той има смелост да ме освободи; аз бих направила същото за него. Николас не е забравил предишното ни съучастничество, идеите му са ясни, а сърцето — спокойно. Спомняш ли си как ме бранеше от сянката на дракона на прозореца? Не можеш да си представиш колко прегрешения сме прикривали заедно, колко сме те мамели, за да се укриваме един друг, нито пък колко пъти си наказвала единия заради грешки на другия, без когато и да било да сме се обвинявали помежду си. Не очаквам да ми помогнеш да умра, никой не може да те моли за това, а просто да не ме задържаш повече. Дай шанс на Николас. Как да ми помогне, ако ти никога не ме оставяш сама? Моля те, мамо, не се натъжавай…“