— Паула се прощава със света. Изтощена е, Хуан.
— Какво мислиш да правиш?
— Бих й помогнала да умре, ако знаех как.
— Не си и помисляй! Вината ще тегне над теб до края на дните ти.
— Чувствам се по-виновна, задето я оставям така да се мъчи… Какво ще стане, ако умра преди нея? Представи си, че не издържа, кой ще я гледа тогава?
— Този миг не е настъпил. Нищо не печелиш, като предварително мислиш за това. Животът и смъртта следват своя ход. Бог не ни изпраща страдания без сила, за да ги понесем.
— Четеш ми проповед като свещеник, Хуан…
— Паула не ти принадлежи. Не трябва изкуствено да удължаваш живота й, но и не можеш да го съкратиш.
— Къде е границата на изкуственото удължаване? Видя ли долу болницата, която сме оборудвали? Контролирам всяка функция на нейното тяло, измервам дори капките вода, които поема; на масата има цяла дузина флакони и спринцовки. Ако не я храня през тръбата в стомаха й, ще умре от глад за една седмица, защото дори не може да гълта.
— Имаш ли сили да й спреш храната?
— Не, никога, ала ако знаех как безболезнено да ускоря смъртта й, мисля, че бих го сторила. Ако аз не направя това, рано или късно ще се наложи Николас да се заеме, а не е справедливо той да поема такава отговорност. Имам шепа сънотворни лекарства, които пазя от няколко месеца, но не знам дали са достатъчни.
— Ах, сестрице, нима е възможно такова страдание?
— Не зная. Ако можех да й дам своя живот и да умра вместо нея! Чувствам се изгубена, не зная коя съм, опитвам се да си спомня коя бях преди, ала откривам само костюми, маски, проекции, замъглени образи на жена, която не успявам да разпозная. Дали съм феминистката, която исках да бъда, или съм онази леконравна девойка, която се появи по телевизията с щраусово перо отзад? Майката орлица, невярната съпруга, храбрата авантюристка или пък страхлива жена? Аз ли укривах преследвани от хунтата, или пък съм онази, която избяга, защото не можа да понесе страха? Прекалено много противоречия…
— Ти си всичко това, но също и самурай, който се бори срещу смъртта.
— Борех се, Хуан. Вече съм победена.
Тежки времена, изминаха седмици на такава тревога, че не искам да виждам никого, едва говоря, едва се храня и спя, пиша в продължение на безкрайни часове. Продължавам да слабея. Досега бях толкова заета да се боря срещу болестта, че успявах да се самозалъгвам и да си представям, че съм способна да спечеля тази титанична битка, ала вече зная, че Паула си отива, стремежите ми са абсурдни, тя е изчерпана, повтаря ми го в моите сънища нощем, на събуждане сутрин, дори когато отивам да се поразходя в гората, бризът довява думите й. Привидно всичко си е същото с изключение на тези спешни послания; гласът й, молещ за помощ, става все по-слаб и по-слаб. Не само аз го чувам — жените, които се грижат за нея, също започват да си взимат сбогом. Масажистката реши, че няма смисъл сеансите да продължават, защото, както тя самата казва, момичето, така или иначе, не се повлиява. Физиотерапевтът се обади, пелтечещ по телефона, оплете се в извинения и накрая призна, че това неизлечимо заболяване изсмуква енергията му. Дойде и зъболекарката — млада жена на възрастта на Паула със същите дълги коси и плътни вежди като нея — толкова си приличат, че биха могли да минат за сестри. На всеки петнайсет дни й почиства зъбите много внимателно, за да не я измъчва, сетне си тръгва набързо, без да ме погледне, опитвайки се да скрие разстроеното си лице. Отказва да приеме пари, досега не съм намерила начин да я накарам да ми даде сметката. Работим двете заедно, защото Паула се вцепенява, когато някой докосне лицето й — само аз мога да й отворя устата и да й измия зъбите. Този път видях, че жената е притеснена — колкото и да се старая в ежедневната хигиена, явили са се проблеми с венците. Доктор Шима се отбива често тук на връщане от работа и ми предава послания от пръчиците И Чинг. Заставаме до леглото и разговаряме за душата и за това как да приемем смъртта. „Когато тя ни напусне, в мен ще се отвори голяма празнина, свикнах с Паула, тя е изключително важна в живота ми“, казва той. Доктор Форестър също изглежда обезпокоена — след последния преглед дълго мълча, обмисляйки диагнозата, и накрая каза, че от клинична гледна точка почти няма промяна, но въпреки това Паула изглежда все по-далечна, спи прекалено много, погледът й е стъклен, вече не се стряска от шумове, мозъчната й функция е намаляла. При все това се е разхубавила — китките и глезените й са станали по-изящни, шията — по-дълга; по бледите бузи драматично се открояват дългите й черни мигли; лицето й има ангелско изражение, сякаш най-сетне е изкупила съмненията и е намерила Божествения извор, който така усърдно търсеше. Колко е различна от мен! Не съзирам нищо мое в нея. Нито пък нещо от майка ми или от баба, с изключение на големите тъмни и някак меланхолични очи. Коя е дъщеря ми? Какво случайно съчетание на хромозоми, плаващи от едно поколение в друго в най-потайните пространства на кръвта и надеждата, е дало облик на тази жена?