Панчо, най-издръжливият от трима ни на грубите игри, беше русо, набито и спокойно дете, което на моменти губеше търпение и се превръщаше в звяр, способен да те разкъса на парчета. Обожавай от Маргара, която го наричаше кралят, той се почувства загубен, когато тази жена си тръгна. Като юноша бе подмамен от чужда секта и замина да живее в някаква комуна в сърцето на пустинята на север. Слушахме разкази, че се пренасяли в други светове с помощта на халюциногенни гъби, че се отдавали на неописуеми оргии и че промивали мозъците на младежите, за да ги превърнат в роби на властниците; никога не узнах истината — миналите през подобно изпитание не говореха на тази тема, но оставаха белязани за цял живот. Брат ми се отказа от семейството, отърси се от чувството на привързаност и се скри в броня, която обаче не успя да го защити от теглила и несигурност. По-късно се ожени, разведе се, повторно се ожени и отново се разведе със същата жена, родиха му се деца, почти през цялото време живее извън Чили и се съмнявам, че някой ден ще се върне. Мога малко да говоря за него, защото не го познавам, за мен той е загадка като баща ми. Хуан се роди с редкия дар на обичливостта — дори и сега, като достолепен учител в зрелостта на жизнения си път, печели, без да си го поставя за цел, обичта на другите. Като дете приличаше на херувимче с трапчинки на бузите и безпомощен вид, способен да размекне и най-коравите сърца; беше предпазлив, хитър и дребен; многобройните болести забавиха неговия растеж и го обрекоха на крехко здраве. Считаме го за интелектуалеца в семейството, истински мъдрец. На пет годинки рецитираше дълги поеми и за миг можеше да пресметне рестото, ако с едно песо купеше три бонбона от по осем сентавос. Стана два пъти магистър и защити докторати в американски университети, а сега учи за теософ. Беше известно време учител по политология, агностик и марксист, но вследствие на духовна криза, реши да потърси у Бога отговор на проблемите пред човечеството, изостави професията си и се захвана с религиозни науки. Женен е и следователно не може да стане католически свещеник, както се полага по традиция, но той избра да стане методист, с което потресе първоначално майка ни, която не знаеше много за тази Църква и си представи гения на семейството принизен до такава степен, че да припява химни под акомпанимента на китара на някой площад. Подобни внезапни покръствания не са рядкост в майчиния ми род, имам доста роднини мистици. Не мога да си представя брат ми да проповядва от амвон, защото надали някой би разбрал ерудираните му проповеди и още по-малко на английски, но от него би излязъл забележителен преподавател по теология. Щом разбра, че си болна, остави всичко, хвана първия самолет и пристигна в Мадрид, за да ме подкрепи. „Не бива да губим надежда, че Паула ще оздравее“, ми повтаря до изнемога.
Ще оздравееш ли, дъще? Гледам те в това легло, опасана с половин дузина маркучи и сонди, неспособна дори да дишаш без помощ. Едва те разпознавам, тялото ти се е променило, а умът ти е в мрак. Какво ли има в ума ти? Разкажи ми за самотата и страховете ти, за разкривените видения, за болката в костите, тежки като камъни, за заплашителните силуети, които се надвесват над леглото ти; гласове, шепот, светлини — вероятно нищо няма смисъл за теб; зная, че чуваш, защото се стряскаш при звука на метални инструменти, но не зная дали разбираш. Искаш ли да живееш, Паула? Прекара живота в опити да достигнеш Бог. Искаш ли да умреш? Може би вече си започнала да умираш. Какъв е смисълът на твоите дни сега? Върнала си се в обитанията на вездесъщата невинност, върнала си се във водите на моята утроба, като рибата, която си била, преди да се родиш. Броя дните, а те вече са прекалено много. Събуди се, дъще, умолявам те, събуди се…
Поставям ръка на сърцето си, затварям очи и се концентрирам. Вътре има нещо тъмно. В началото е като нощен въздух, прозрачен мрак, но бързо се превръща в непроницаемо олово. Опитвам да се успокоя и да приема този мрак, който ме обсебва цялата отвътре, а в това време ме връхлитат образи от миналото. Виждам се пред голямо огледало, правя крачка назад, после още една и с всяка стъпка се смалявам, докато огледалото ми връща фигурата на седемгодишно момиченце — това съм аз.