Николас и Селия са край нас, прекарваме заедно голяма част от деня в стаята на Паула, която сега е затворена. През лятото къпехме децата на терасата в един надуваем басейн, където плаваха мъртви дългокраки птици и парчета омекнали бисквити, а в това време болната си почиваше на сянка; ала сега, когато лятото премина и започва зимата, се прибрахме вътре вкъщи и се настанихме в нейната стая. Селия е мой безусловен съюзник — великодушна и твърда, от няколко месеца тя изпълнява функциите на моя секретарка; нямам настроение да върша работата си и без нея сигурно щях вече да съм смазана под планина от книжа. Неизменно носи децата на ръце или пък отстрани на хълбоците си, блузата й е разкопчана, готова да накърми Андреа. Моята внучка винаги е щастлива, играе си сама и заспива, изтегната на пода, като смуче крайче от пелената си; толкова е тиха, че забравяме къде сме я оставили и по невнимание току-виж сме я стъпкали. Щом свикна с мъката, ще подхвана задълженията си на баба: ще измислям приказки за внуците си, ще пека бисквити, ще изработвам кукли и ярки костюми и с тях ще напълня сандъка за театрални аксесоари. Липсва ми Грани, ако беше жива, щеше да е около осемдесетгодишна чудата и леко чалната старица с почти окапала коса, но с непокътната дарба да отглежда правнуци.
Тази година се влачеше безкрайно бавно и въпреки това не зная къде потънаха всички часове и дни. Нужно ми е време, време, за да разсея неясноти, за да заздравеят раните ми и за да се обновя. Каква ли ще бъда на шейсет години? Жената, която съм сега, не притежава нито една клетка от момичето, което бях, с изключение на паметта, която неотстъпно упорства. Колко време е необходимо, за да премина през този тъмен тунел? Колко време, за да се изправя отново на крака?
Пазя запечатаното писмо на Паула в същата метална кутия, в която са и реликвите от Меме. Често го вадя с преклонение, като свята вещ, въобразявайки си, че съдържа обяснението, за което копнея, изкушена да го прочета, но и парализирана от суеверен страх. Питам се защо една млада, здрава и влюбена жена е написала по средата на медения си месец писмо, което да бъде отворено след нейната смърт, какво ли е видяла в своя кошмар… Какви тайни крие животът на моята дъщеря? Подреждам стари снимки и я намирам свежа и жизнена, прегърната с мъжа си, с брат си или с приятели. На всички, с изключение на сватбената й снимка, е облечена с джинси и семпла блуза, косата й е вързана с шалче, без украшения — такава трябва да я помня. Това усмихнато момиче обаче бе заместено от една меланхолична фигура, потънала в самота и мълчание. „Да отворим писмото“, настоя Селия за хиляден път. През последните дни не можех да общувам с Паула, тя вече не ме посещава; преди беше достатъчно да вляза в стаята й и отгатвах, че е жадна, че е изтръпнала, че кръвното й налягане и температурата се колебаят, ала вече не мога да предугаждам потребностите й. „Добре, да отворим писмото“, съгласих се най-сетне. Взех кутията, с треперещи пръсти отворих плика, извадих два листа, изписани с нейния добре оформен и красив почерк, и зачетох на глас. Ясните й слова достигнаха до нас от друго време:
Не желая да бъда пленница в тялото си. Освободена от него, ще мога отблизо да съпровождам тези, които обичам, макар и пръснати из четирите краища на планетата. Трудно е да обясня цялата обич, която оставям след себе си, дълбочината на чувствата, които ме свързват с Ернесто, с моите родители, с брат ми, с баба и дядо. Зная, че ще ме помните и докато това е така, ще бъда с вас. Искам да бъда кремирана и пепелта ми да бъде разпръсната сред природата, не желая никъде да има надгробен камък с моето име, предпочитам да остана в сърцата на близките си и да се върна в земята. Имам спестявания — използвайте ги за подпомагане на деца, които се нуждаят от храна и образование. Раздайте вещите ми на онези, които биха искали да получат нещо за спомен от мен, всъщност няма кой знае колко много. Моля ви, не бъдете тъжни, продължавам да съм с вас и то още по-близо отпреди. След време духовете ни ще се съберат, но засега ще продължим да бъдем заедно чрез вашите спомени. Ернесто… обичах те дълбоко и продължавам да те обичам; ти си изключителен мъж и не се съмнявам, че ще бъдеш щастлив дори когато си отида. Мамо, татко, Нико, бабо и дядо, вие сте най-прекрасното семейство, което можеше да ми бъде отредено. Не ме забравяйте и гледайте по-ведро! Помнете, че ние, духовете, помагаме, съпътстваме и закриляме по-добре онези, които са щастливи.