Обичам ви много.
Зимата се върна, не престава да вали дъжд, студено е и с всеки изминал ден ти отпадаш все повече и повече. Прости ми, че толкова дълго те накарах да чакаш, дъще… Забавих се, ала вече нямам съмнения, писмото ти всичко разкрива. Разчитай на мен, обещавам ти, че ще ти помогна, само ми дай още малко време. Сядам до теб в покоя на твоята стая през тази зима, която ще бъде вечна за мен; двете сме сами, както толкова други пъти през изминалите месеци, и аз се отварям за болката, без да й оказвам никаква съпротива. Облягам глава на скута ти и усещам неравномерния пулс на сърцето ти, топлината на кожата ти, бавния ритъм на въздуха в гърдите ти; затварям очи и за миг си представям, че просто спиш. Но мъката се отприщва в мен с трясъка на буря и нощницата ти се мокри от моите сълзи, а отдън земя се надига изначален рев, проправя си път през тялото ми като копие, изпълва устата ми. Уверяват ме, че не страдаш. Откъде знаят? Може би вече си свикнала с желязната ризница на парализата и не си спомняш вкуса на прасковата или простичкото удоволствие от прокарването на пръсти през косата; ала душата ти е пленница и копнее да се освободи. Тази натрапчива мисъл не ми дава покой, разбирам, че съм се провалила по отношение на най-голямото предизвикателство в моя живот. Стига! Виж какво е останало от теб, дъще, за Бога… Това си видяла в онова предчувствие през твоя меден месец и затова си написала писмото. „Паула е вече светица на небето, страданието я е измило от всеки грях“, ми казва Инес, болногледачката от Салвадор, обсипаната с белези, която те глези като бебе. Как само се грижим за теб! Не си сама нито денем, нито нощем, на всеки половин час те разместваме, за да поддържаме малкото останала гъвкавост; бдим над всяка капка вода и над всеки грам от твоята храна, получаваш лекарствата на минутата, преди да те облечем, те къпем и те масажираме с балсами, за да укрепне твоята кожа. „Невероятно е това, което постигнахте, в никоя болница не би била гледана по-добре“, казва доктор Форестър. „Ще издържи седем години“, предрича доктор Шима. Защо е всичкото това старание? Ти приличаш на спящата красавица в кристалния ковчег от приказката, с тази разлика, че теб не ще те събуди целувката на принца, никой не може да те събуди от твоя окончателен сън. Единственият изход за теб е смъртта, дъще, вече се осмелявам да го мисля, да го изрека и да го напиша в жълтата тетрадка. Призовавам моя дядо здравеняк и баба ми ясновидката да ти помогнат да преминеш прага и да се родиш в отвъдното; призовавам най-вече Грани, твоята баба с бистри очи, която умря, след като й се наложи да се раздели с теб; викам я, за да дойде със златните си ножици и да среже нишката, която те държи привързана към тялото. Нейната снимка — все още млада, с едва загатната усмивка и ясен поглед, е до леглото ти заедно със снимките на другите духове закрилници. „Ела, Грани, ела да вземеш внучката си“, я умолявам, но се опасявам, че няма да дойде нито тя, нито който и да е друг призрак и да ми донесе облекчение от тази горчива чаша. Ще бъда сама с теб и ще те отведа за ръка до прага на смъртта, а ако е възможно, ще го прекрача заедно с теб.
Мога ли да живея вместо теб? Да те нося в тялото си, за да съществуваш през онези петдесет или шейсет години, които ти бяха отнети? Желанието ми не е да те помня, а да живея твоя живот, да бъда ти, да обичаш, да чувстваш и да пулсираш в мен; всеки мой жест да е твой жест, гласът ми да бъде твой глас. Да се изтрия, да изчезна, за да се вселиш в мен, дъще, и твоята неуморна и жизнерадостна доброта да измести напълно отколешните ми страхове, жалките ми амбиции, изчерпаната ми суета. Да викам до последен дъх, да разкъсам дрехите си, да скубя с пълни шепи косите си, да се посипя с пепел — така искам да изживея болката, но от половин век спазвам правилата за добро поведение, станала съм експерт в отричане на негодуванието и сдържане на болката и нямам глас да крещя. Може би лекарите грешат, а апаратите мамят, може би не си напълно безпаметна и си даваш сметка за моето душевно състояние, не трябва да те терзая с моя плач. Задушавам се от спотайвана мъка, излизам на терасата и не ми достига въздух от толкова ридания, не ми достига дъжд за толкова сълзи. Тогава се качвам на колата, отдалечавам се от селото и поемам към планината; почти слепешката стигам до гората, където обикновено се разхождам и толкова пъти съм намирала убежище, останала насаме с мислите си. Влизам пеш по пътеките, които зимата е направила неизползваеми, тичам, препъвайки се в клони и камъни, проправяйки си път в зелената влага на това обширно растително пространство, подобно на горите от моето детство, които прекосявах на гърба на муле, следвайки стъпките на дядо ми. Вървя с изкаляни крака, подгизнали дрехи и кървяща душа, а щом се стъмни и силите ме напуснат от толкова бродене, спъване, подхлъзване, изправяне отново и залитане, се свличам най-сетне на колене, раздирам блузата си, копчетата отхвръкват и кръстосала ръце на голата си гръд, викам твоето име, дъще. Дъждът е плащ от тъмен кристал, а сивите облаци надничат иззад короните на черните дървета и вятърът хапе гърдите ми, пронизва костите ми и ме измива отвътре с ледената си четка. Заривам ръце в калта, вземам земя в шепите си и я поднасям до лицето и устата си, дъвча солени грудки тиня, трескаво вдъхвам тръпчивия мирис на пръст и целебния аромат на евкалипт. „Земя, подслони дъщеря ми, приеми я, обгърни я, богиньо и майко земя, помогни ни“, я моля и продължавам да вия в нощта, която се стоварва отгоре ми, не спирам да я зова и викам. Там, в далечината преминава ято диви патици, което отнася името ти на юг. Паула, Паула…