От няколко дни не е престанало да вали и аз прескачам локвите, загърната в синьо палто, което ми е доста широко; на гърба си нося голяма кожена ученическа чанта, на главата ми е нахлупена до уши филцова шапка, а обувките ми са подгизнали от вода. Дървената порта, набъбнала от водата, е залостена и за да я отместя, трябва да натисна с тежестта на цялото си тяло. В градината на дядовата ми къща има гигантска топола с оголени корени — кокалест пазач, охраняващ имението, което поради провисналите щори и олющените стени има запуснат вид. Навън току-що е започнало да се здрачава, ала вътре вече цари пълен мрак, всички лампи са загасени с изключение на тези в кухнята. Отправям се натам, като минавам през гаража; кухнята е просторно помещение с опръскани с мазни петна стени, където, закачени на куки, висят почернели тенджери и черпаци. Две лампи, оплюти от мухите, осветяват сцената: къкри тенджера, а чайникът свири, мирише на лук и огромен хладилник неспирно ръмжи. Маргара — едра жена с ярко изразени индиански черти и тънка плитка увита около главата, слуша радио романа. Братята ми седят край масата с чаши горещо какао и филия с масло. Жената не повдига поглед. „Иди виж майка си, пак е на легло“, промърморва. Свалям си шапката и палтото. „Не хвърляй всичко наоколо, не съм ти слугиня и не ми е работа да ти подреждам“, ми заповядва, като увеличава радиото. Излизам от кухнята и се озовавам лице в лице с мрака в останалата част на къщата, търся опипом ключа и запалвам слаба светлина, която едва осветява просторно антре, водещо към няколко стаи. Върху мебел с лъвски крака се вижда мраморен бюст на замислено момиче; има също огледало с масивна дървена рамка, но аз не го поглеждам, защото дяволът, отразен в огледалото, може да ме изненада. Изкачвам стълбите и треперя от студ, вятърът прониква от някаква необяснима цепнатина в странната архитектура на къщата, стигам до втория етаж, вкопчена в парапета, изкачването ми се струва безкрайно, усещам тишината и сенките, приближавам се до затворената врата в дъното и влизам тихо, без да почукам, на пръсти. Единствената светлина идва от печката, таваните са покрити от тъжния прах на изгорял парафин, натрупван с години. Има две легла, една кушетка, диван, столове и маси, човек едва си проправя път между толкова мебели. Майка ми, със заспалата в краката й кучка Пелвина Лопес-Пун, лежи под планина от завивки; половината й лице се вижда на възглавницата — добре очертани вежди открояват затворените й очи, високите скули, бледата кожа.
— Ти ли си? — изважда малката си и студена ръка и търси моята.
— Много ли те боли, мамо?
— Главата ми ще се пръсне.
— Ще ти донеса чаша топло мляко и ще кажа на братята ми да не вдигат шум.
— Не си отивай, остани при мен, постави ръката си на челото ми, това ми помага.
Сядам на леглото и изпълнявам желанието й, като треперя от съчувствие и се питам как да я избавя от проклетата болка, Света Богородице, Божия майко, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни, амин. Умре ли тя, аз и братята ми сме загубени, ще ни изпратят при баща ни — тази мисъл ме изпълва с ужас. Маргара често ме заплашва, че ако не се държа добре, ще отида да живея при него. Наистина ли? Трябва да разбера, ала не се осмелявам да питам майка ми, това ще засили главоболието й, не трябва допълнително да я тревожа, защото болката ще расте и расте, докато главата й се пръсне; с Тата също не мога да разговарям по този въпрос, понеже името на баща ми не бива да се произнася в негово присъствие, татко е забранена дума и този, който я изрече, отприщва всички дяволи. Гладна съм, искам да отида в кухнята и да изпия какаото си, но не бива да оставям мама, а и нямам смелост да се изправя пред Маргара. Обувките ми са вир-вода и краката ми са ледени. Галя челото на болната и се съсредоточавам — сега всичко зависи от мен, ако не мърдам и се моля, без да се разсейвам, ще успея да победя болката.
На четирийсет и девет години съм, слагам ръка на сърцето си и с глас на малко момиченце изричам: не искам да бъда като майка си, ще бъда като дядо — силна, независима, здрава и могъща, няма да допусна никой да ме командва, нито пък ще бъда длъжна някому за нещо; желая да бъда като дядо и да закрилям мама.
Струва ми се, че Тата често съжаляваше, че не съм се родила момче, защото тогава би ме научил да играя на пелота2, да майсторя с инструментите му и да ходя на лов; би ме водил със себе си на дългите пътешествия, които предприемаше всяка година до Патагония по време на стриженето на овцете. В онези времена на юг се пътуваше с влак или кола по криволичещи селски пътища, които често се превръщаха в локви кал, където колелата буксуваха и трябваше да се доведат чифт волове, за да изтеглят автомобила. Прекосяваха се езера в ладии, теглени с въжета, а планините се преминаваха на муле — това бяха мъчителни експедиции. Дядо ми спеше под открито небе, увит в дебело кастилско одеяло, къпеше се в бушуващите води на реки, захранвани от разтопения по върховете сняг, и ядеше нахут и сардини от консерва, докато най-сетне стигаше до аржентинската граница, където го очакваха група груби мъже с камионетка и с печащо се на бавен огън агне. Мълком се настаняваха край огъня, не бяха общителни, живееха сред необятна природа, в която човек нямаше къде да се приюти, а вятърът отвяваше думите без следа. С гаучовските си ножове режеха големи късове месо и ги изяждаха, вперили очи в жаравата, без да се гледат. Понякога някой запяваше тъжни песни под акомпанимента на китара, докато другите си подаваха от ръка на ръка запареното мате — ароматична напитка от зелена и горчива трева, която по тези места се пие като чай. Пазя незаличими спомени от единственото пътешествие на юг, което направих с дядо, въпреки че докато пътувахме с кола едва не умрях от повръщане, сетне мулето ме хвърли няколко пъти от гърба си, а после, като видях как стрижат овцете, загубих дар слово и не промълвих дума, докато отново не се върнахме в цивилизацията. Подстригвачите, на които се плащаше за подстригано добиче, бяха в състояние да обръснат овца за по-малко от минута, ала въпреки сръчността си, откъсваха и парчета кожа и бях свидетел как няколко злочести агнета бяха буквално разпорени, после вътрешностите бяха напъхани безразборно в корема им, накрая ги зашиха с губерка за дюшеци и ги пуснаха при останалото стадо, за да може, ако оцелеят, да продължат да дават вълна.
2
Игра на топка, разновидност на френската „jeu de paume“, възникнала в XII век и широко разпространена през Средновековието. Играе се от два екипа, които първоначално са удряли топката с ръка, но впоследствие са се появили бухалки и ракети. Играта еволюира в днешните тенис, бадминтон и други разновидности. Съществува Международна федерация по пелота. — Б.пр.