От това пътуване у мен трайно остана любовта към висините и връзката ми с дърветата. Неколкократно съм посещавала отново чилийския юг и всеки път чувствам онова необяснимо вълнение пред гледката; прекосяването на Андите е запечатано в душата ми като момент на просветление в моето съществуване. Сега и в други мигове на отчаяние, когато се мъча да си спомня молитви и не намирам думи, нито ритуали, единственото утешително видение, към което прибягвам, са онези прозрачни пътеки през студената гора сред гигантски папрати и стволове, издигащи се в небесата; стръмните планински проходи и заострения профил на заснежените вулкани, оглеждащи се в изумрудените води на езерата. Да бъдеш в Бог, сигурно е като да бъдеш сред тази необикновена природа. От паметта ми са се заличили образите на дядо, водача и мулетата, аз съм сама и пристъпвам в тържествената тишина на този храм от скали и растителност. Вдъхвам чистия, леден и напоен с влага въздух на дъжда, краката ми потъват в килим от кал и изгнили листа, мирисът на земя ме пронизва до костите като шпага. Усещам как вървя и вървя с лека стъпка по забулени в мъгла клисури, но като че ли не помръдвам в това непознато място, заобиколена от вековни дървета, паднали дънери, парчета ароматни дървесни кори и корени, протягащи се изпод земята като недъгави растителни ръце. Докосват лицето ми плътни паяжини, истински дантелени покривки, които пресичат пътя ми от край до край и в които като перли блестят капчици роса и комари с фосфоресциращи криле. Тук и там припламват в червено и бяло копиуе3 и други цветя, които растат по тези места заплетени в дърветата като лъскави мъниста. Усеща се дъхът на божества — пулсиращо и вездесъщо присъствие в тези величави владения на бездни и високи стени от черни скали, издялани от снега с чувственото съвършенство на мрамор. Вода и отново вода. Плъзга се като тънички кристални змии по каменните цепнатини и потайната утроба на хълмовете, събира се в малки поточета, в шумни водопади. Ненадейно ме стряска викът на птица наблизо или ударът на камък, изтъркалял се отвисоко, но мигом абсолютният покой на тази необятна шир се възцарява наново и аз осъзнавам, че плача от щастие. Това пътуване, пълно с препятствия, със скрити опасности, с желана самота и неописуема хубост е като пътешествието на собствения ми живот. За мен този спомен е свят, този спомен е също моето отечество — когато казвам Чили, се сещам за всичко това. През целия си живот съм търсила пак и пак вълнението, което пораждат в мен горите и което е по-силно и по-съвършено от най-съвършения оргазъм и най-продължителните аплодисменти…
Всяка година, започнеше ли сезонът по свободна борба, дядо ме водеше в театър „Кауполикан“. Издокарваха ме в неделни дрехи с черни лачени обувки и бели ръкавици, които контрастираха с грубоватия вид на публиката. Пременена така и хваната здраво за ръката на стария мърморко, си проправях път през врявата на многобройните зрители. Сядахме неизменно на първия ред, за да видим кръвта, както казваше дядо, кръвожадно предвкусвайки зрелището. Веднъж един от гладиаторите се приземи върху нас — дива канара от запотена плът, която ни затисна като хлебарки. Дядо ми толкова се беше готвил за този миг, че когато той най-сетне настъпи, вместо здравата да натупа пришълеца с бастуна, както толкова пъти се беше заканвал, сърдечно му стисна ръката за поздрав, а мъжът, не по-малко объркан, отвърна със срамежлива усмивка. Това бе едно от големите вълнения на моето детство: Тата слезе от варварския Олимп, където до този момент бе седял на единствения трон, и бе сведен до човешки измерения; струва ми се, че от този ден започнах да се бунтувам. Фаворитът беше Ангела — як мъжкар с буйна руса коса, увит в син плащ на сребристи звезди, с бели ботуши и смешни гащета, които едва покриваха срамотиите му. Всяка събота залагаше великолепната си руса коса срещу страховития Курамото — индианец мапуче, който се представяше за японец и се обличаше в кимоно и дървени обувки. Сплитаха тела в зрелищна борба, хапеха се, извиваха вратовете си, ритаха се по гениталиите, бъркаха си с пръсти в очите, докато дядо ми, вдигнал каскет в едната ръка и размахал бастун в другата, крещеше: „Убий го! Убий го!“, без да вика определено за някого, тъй като му беше все едно кой кого щеше да смаже. При две трети от битките Курамото побеждаваше Ангела и тогава арбитърът изваждаше едни святкащи ножици и сред притихналата в страхопочитание публика предрешеният японски борец започваше да стриже къдрите на съперника си. Чудото, по силата на което на Ангела само след седмица му поникваше коса до раменете, представляваше неопровержимо доказателство за неговата божественост. Ала най-хубавото в този спектакъл беше Мумията, която в продължение на години ми вдъхваше ужас нощем. Светлините в залата угасваха, зазвучаваше погребален марш, изпълнен на изподраскана плоча, и се появяваха двама египтяни, които пристъпваха в профил със запалени факли, следвани от още четирима, понесли на ръце ярко изрисуван саркофаг. Шествието полагаше сандъка върху ринга и се отдръпваше няколко крачки назад, като броеше на някакъв мъртъв език. С вледенено сърце виждахме как капакът на ковчега се повдигаше и от него излизаше човекоподобно създание, увито в бинтове, но в цветущо здраве, ако се съди по ръмженето и по енергичното тупане по гърдите. Не притежаваше гъвкавостта на останалите борци и се задоволяваше да раздава наляво и надясно впечатляващи ритници и убийствени крошета с вдървените си ръце, забивайки противника във въжетата и сплесквайки съдията. Веднъж стовари юмрук в главата на Тарзан и така най-сетне дядо успя да се похвали с няколко капки кръв по ризата си у дома. „Това не е кръв, нито нещо подобно, а доматено пюре“, мърмореше Маргара, докато накисваше ризата в белина. Тези персонажи оставиха блед спомен в съзнанието ми и четирийсет години по-късно се опитах да ги възкреся в един разказ, ала единственият, врязал се незаличимо в паметта ми, беше Вдовеца. Той беше беден мъж, достигнал четирийсетте години от своето злочесто съществуване, и пълно противоречие на герой; изкачваше се на ринга в старомоден бански костюм, от онези, които господата са носели в началото на века — от черна материя, до коленете, с платка отпред на гърдите и с тиранти. Освен това носеше шапка за плуване, която му придаваше още по-отчаян и патетичен вид. Посрещаше го буря от подсвирквания, обидни подмятания, заплахи и запратени насреща му предмети, ала с помощта на гонга и свирката си, съдията в крайна сметка съумяваше да укроти този зверилник. Вдовеца обясняваше с гласец на нотариус, че това е последното му участие, защото страдал от болки в гърба и бил извънредно потиснат след смъртта на съпругата си, истинска светица, лека й пръст. Добрата жена се въздигнала на небето и го оставила да се грижи сам за две невръстни рожби. Когато рингът се превърнеше в истинско бойно поле, две посърнали дечица се покатерваха, промушваха се под въжетата и се вкопчваха в коленете на Вдовеца, умолявайки го да се оттегли, за да не умре пребит. Внезапно мълчание се възцаряваше сред множеството и докато аз шепнешком рецитирах любимото си стихотворение:
3
Цвете от семейство Перуникови, цъфтящо в бели и червени цветове, характерно за Чили. — Б.пр.