Обитателите на селото посрещаха нашествието на летовници със смес от неприязън и ентусиазъм. Това бяха скромни хорица, в по-голямата си част рибари и дребни търговци или пък собственици на малки парчета земя край реката, където отглеждаха малко домати и салата. Хвалеха се, че тук никога не се случваше нищо лошо, че селото е спокойно, ала една зимна сутрин намерихме един известен художник, разпънат на кръст на мачтата на една платноходка. Дочух приказките за инцидента, изречени шепнешком — не бяха подходящи за детски уши — но години по-късно уточних някои подробности. Цялото село се зае да заличи следите, да замъгли уликите и да погребе доказателствата, а и полицията не прояви особено старание за изясняване на зловещото престъпление, понеже на всички бе известно кой бе приковал тялото за двата кола. Художникът живееше целогодишно в къщата си на брега, отдаден на рисуване, на слушане на колекцията си от плочи с класическа музика и на разходки със своята хрътка — чистокръвна афганка, която беше толкова слаба и жилава, че хората я вземаха за кръстоска между куче и орел. Най-снажните рибари позираха за картините и скоро се превръщаха в другари на художника в шумните веселби. Нощем ехото от музиката достигаше до най-отдалечените селски къщи и понякога младите мъже не стъпваха у дома, нито се вясваха на работа с дни. Майки и годеници напразно се опитваха да си върнат синовете и мъжете, докато накрая не изгубиха търпение и не взеха тайно да кроят заговор. Представям си ги как си шушукат, докато кърпят мрежите, как си намигат насред глъчката на пазара и как си предават паролата за нощния сбор на вещици. Въпросната нощ се плъзнали като сенки по плажа, стигнали до голямата къща, влезли безшумно, без да обезпокоят мъжете си, които спели кьоркютук пияни, и осъществили това, за което били отишли, без чуковете да трепнат в ръцете им. Казват, че и стройната афганска хрътка споделила съдбата на господаря си. Случвало ми се е да посещавам бедните хижи на рибарите, потънали в миризма на жарава от въглени и рибарски сакове, и всеки път ме обземаше същото безпокойство, както когато влизах в стаята на прислугата. В къщата на дядо ми, дълга като влак, мукавените стени бяха толкова тънки, че нощем сънищата се смесваха, тръбите и металните предмети бързо биваха поразени от ръжда, соленият въздух разяждаше материалите като зловеща проказа. Веднъж годишно всичко трябваше да се боядисва и да се разпарят дюшеците, за да бъде изпрана и изсушена на слънце вълната, която загниваше от влагата. Къщата бе построена в съседство с хълм, който дядо ми наредил да отрежат като торта, без да помисли за ерозията; от него бликаше непрестанна струя вода, която подхранваше гигантски храсти от розови и сини вечно цъфтящи хортензии. На върха на хълма, докъдето се стигаше по безкрайна стълба, живееше семейство рибари. Един от синовете — мъж с ръце, покрити с мазоли от трудния занаят да откопчва морски черупчести от скалите, ме отведе веднъж в гората. Бях на осем години. Беше на Коледа.