Животът на майка ми е роман, който тя ми е забранила да пиша; нямам право да разкривам скритото и потайното в него петдесет години след нейната смърт, но дотогава рибите сигурно отдавна ще са ме изяли, ако потомците ми изпълнят моята воля и разпръснат пепелта ми в морето. При все че рядко постигаме съгласие, тя е най-продължителната любов в живота ми, започнала в деня на зачеването ми и неугаснала вече половин век; освен това тя е единствената, от която получавам наистина безусловна любов — нито децата, нито любовниците обичат по този начин. Сега е тук с мен в Мадрид. Косата й е посребрена и има седемдесетгодишни бръчки, но зелените й очи още блестят с предишната страст, въпреки горчивината през тези месеци, от която всичко помръква. Заемаме две хотелски стаи на няколко преки от болницата; имаме котлон и хладилник. Храним се с гъст, течен шоколад и чурос7, купени по пътя, а понякога със силна супа от леща с наденици, способна да вдигне на крака покойния Лазар, която сами приготвяме на котлона. Събуждаме се сутрин още по тъмно и докато тя се разсънва, аз се обличам и приготвям кафе. Излизам първа и вървя из улици, осеяни с островчета мръсен сняг и лед, а няколко часа по-късно тя се присъединява към мен в болницата. Денят ни минава в коридора на изгубените следи, до вратата на интензивното отделение, сами, докато падне здрач; после Ернесто пристига след работа и започват да прииждат на посещение приятели и монахини. Според правилника можем да прекрачваме зловещата врата само два пъти на ден, облечени в зелени престилки, обути в найлонови калцуни, и да броим двайсет и една дълги крачки със сърце, заседнало в гърлото, докато стигнем до твоята стая, Паула. Леглото ти е първото вляво — общо дванайсет са в цялата стая — някои са празни, други — заети от сърдечноболни, от наскоро оперирани, от жертви на катастрофи, наркотици или опит за самоубийство, които прекарват тук няколко дни и сетне изчезват, като някои се връщат към живота, а други ги отнасят, покрити с чаршаф. В съседното до теб легло лежи дон Мануел, който бавно умира. Понякога се надига, за да те погледне със замъглени от болка очи: „Ама колко е красива дъщеря ви“, ми казва. Обикновено ме пита какво ти се е случило, но е потънал в злочестието на своята болест и едва свършвам да му обяснявам, той вече е забравил. Вчера му разказах приказка и за пръв път ме изслуша с внимание. Имало едно време една принцеса; когато я кръщавали, добрите феи я отрупали с дарове, ала зъл магьосник поставил бомба със закъснител в тялото й, преди майка й да успее да му попречи. Докато девойката навърши двайсет и осем щастливи години, всички били забравили за проклятието, ала часовникът броял неумолимо минутите и в един зловещ ден бомбата безшумно избухнала. Ензимите загубили пътя си в лабиринта от вени и девойката потънала в сън, дълбок като смъртта. „Дано Бог закриля вашата принцеса“, въздъхна дон Мануел.
На теб разказвам други приказки, дъще.
Детството ми беше време на стаени страхове: страх от Маргара, която ме мразеше, от възможността да се появи баща ни и да поиска да отидем да живеем при него, от притеснение да не би мама да умре или да се омъжи, от дявола, от грубите игри, от нещата, които мъжете могат да сторят на момиченцата. „Да не си посмяла да се качиш в колата на непознат; не спирай, ако някой те заговори на улицата; не давай да те докосват; не се приближавай до цигани.“ Винаги съм се чувствала различна, откак се помня, съм била изолирана; не принадлежах действително към семейство, нито към собствена среда, нито към някаква група. Предполагам, че това чувство за самота поражда въпросите, които тласкат човек да пише — в търсенето на отговори се раждат книгите. Утехата в моменти на паника идваше от бдящия дух на Меме, която излизаше от гънките на завесите и идваше при мен. Мазето представляваше черният търбух на къщата — заключено и забранено място, където се вмъквах през едно вентилационно прозорче. Чувствах се добре в тази пещера, ухаеща на влага, където си играех, преборвайки мрака със свещи или със същото фенерче, което използвах нощем, за да чета под завивката. Прекарвах часове в тихи игри, тайни четива и в онези сложни церемонии, които измислят самотните деца. Бях складирала внушителни запаси от свещи, които крадях от кухнята, и имах кутия с парчета хляб и бисквити, за да храня мишките. Никой не подозираше за моите екскурзии вдън земя, прислужничките отдаваха шумовете и светлините на призрака на баба ми и не ходеха там. Мазето се състоеше от две големи стаи с нисък таван и под от трамбована пръст, в които се виждаше открит скелетът на къщата, вътрешностите от тръби, перуката от електрически кабели; там имаше струпани счупени мебели, изтърбушени дюшеци, стари и тежки куфари за морски плавания, които вече никой не помнеше. В метален сандък, белязан с инициалите на баща ми, открих колекция от книги — приказно наследство, което внесе светлина в детските ми години: Съкровището на младостта: Салгари, Шоу, Верн, Твен, Уайлд, Лондон и други. Предположих, че са забранени, понеже бяха принадлежали на този Т. В., чието име не биваше да се произнася, затова не се осмелих да ги изнеса на светло и на пламъка на свещта ги изгълтах така, както години по-късно прочетох тайно „Хиляда и една нощ“, тоест с настървението, което предизвикват забранените неща, въпреки че всъщност в тази къща нямаше забранени книги, тъй като никой нямаше време да бди над децата и още по-малко над това, което четяха. На девет години потънах в пълните съчинения на Шекспир — първият ми подарък от чичо Рамон, прекрасно издание, което препрочетох многократно, без да се вглеждам в литературните му качества, а единствено заради насладата от интригата и трагедията, или поради същата причина, поради която преди бях слушала радио романи, а сега пиша книги. Изживявах всяко произведение, като че ли беше собственият ми живот; превъплъщавах се във всеки един от героите, особено в лошите, които са много по-привлекателни от добродетелните. Въображението ми неизменно се отприщваше при зверствата. Ако четях за червенокожи, дето режели скалповете на враговете, решавах, че жертвите продължават да живеят и да воюват, нахлузили прилепнали шапки от бизонска кожа, за да придържат мозъка, който се подаваше през цепнатините на одрания череп; оттук до убедеността, че и мислите им изтичат навън, липсваше една крачка. Рисувах персонажите върху картон, изрязвах ги и ги държах с помощта на пръчици — това бяха моите първи опити в театъра. Разказвах приказки на братята си, които ме слушаха със зяпнали уста — страховити истории, изпълващи дните им с ужас, а нощите им с кошмари, както по-късно правех с децата си и с някои мъже в интимността на леглото, където един добре разказан сюжет може да подейства като силен афродизиак.
7
Пържено тестено изделие, подобно на несиропирана тулумбичка, което в Испания се яде с течен шоколад. — Б.пр.