Чичо Рамон оказа чувствително въздействие върху много черти от характера ми, при все че в някои отношения ми трябваха четирийсет години, за да свържа неговите поучения с моите постъпки. Имаше раздрънкан „Форд“ който делеше със свой приятел — използваше го в понеделник, сряда, петък и понякога в неделя, а другарят му — през останалото време. В една неделя, когато колата беше наша, ни заведе с мама и братята ми в Оупън Дор — чифлик край Сантяго, където затваряха безобидни душевноболни хора. Познаваше добре околността, защото като дете беше прекарвал там ваканциите си при роднини, които се грижели за земеделското стопанство на санаториума. Влязохме, лашкани по един селски път, обточен от двете страни с големи ориенталски бананови дървета, които образуваха зелен свод над главите ни. От едната страна се простираха заградените пасища за конете, а от другата — сградите, заобиколени от овощна градина, където се разхождаха неколцина миролюбиви луди, облечени в избелели дрехи, които веднага се завтекоха да ни посрещнат, взеха да тичат до колата, да надничат и подават ръце през прозорчетата за добре дошли. Свихме се изплашени на седалката, а чичо Рамон захвана да ги поздравява по име — някои бяха тук от много години и през младостта си лятно време той бе играл с тях. Договори се с управителя на стопанството срещу разумна цена да ни пусне в градината.
— Слизайте, деца — лудите са добри хора — ни подкани. — Можете да се катерите по дърветата, да ядете всичко, което ви се иска, и да напълните този чувал. Ние сме несметно богати.
Не знам как го постигна, но болните от санаториума взеха да ни помагат. Скоро престанахме да се страхуваме от тях и се озовахме всички по дърветата, захапали праскови, облени в сок, късайки ги с шепи направо от клоните и пълнейки чувала. Захапвахме и ако някоя не ни се стореше достатъчно сладка, я захвърляхме и изваждахме друга; замеряхме се с най-зрелите, които се разпльоскваха отгоре ни в истинска оргия от плодове и смях. Ядохме до насита и след като се разделихме с целувки с лудите, поехме обратно към къщи в стария „Форд“ с големия, препълнен чувал, от който продължихме лакомо да лапаме, докато стомасите ни не се разбунтуваха. В този ден за пръв път осъзнах, че животът може да бъде щедър. Никога не бих могла да стигна до подобно прозрение с дядо ми или с който и да е друг член от семейството, където оскъдицата се смяташе за благословия, а скъперничеството — за добродетел. От време на време дядо се появяваше с поднос със сладкиши, винаги точната бройка, по един за всекиго, без да липсва нито един, но и нито един в повече; парите бяха свещени и нас, децата, отрано ни учеха колко трудно се печелят. Дядо ми имаше цяло състояние, но узнах това много по-късно. Чичо Рамон беше беден като църковна мишка, ала и това не знаех тогава, защото той се постара да ни научи да се наслаждаваме и на малкото, което притежаваше. В най-трудните моменти на моя живот, когато ми се е струвало, че се затварят всички врати, вкусът на прасковите изпълва устата ми, за да ме утеши с мисълта, че изобилието е на една ръка разстояние от нас, стига да можем да го видим.