Спомените от детството ми са драматични, както, предполагам, на всеки човек, защото безинтересните неща потъват в забрава, ала това може да се дължи и на моята склонност към трагичното. Казват, че географската среда предопределя характера ни. Родена съм в прекрасна страна, но тя често става жертва на природни бедствия — суша лете и наводнения зиме, когато каналите се запушват и бедните умират от пневмония; прииждащи реки при топенето на снеговете в планините и морски вълнения, при които една-единствена вълна е достатъчна да запрати корабите навътре в сушата насред някой площад; пожари и изригващи вулкани; нашествия от сини мухи, охлюви и мравки; апокалиптични земетресения и безкрайна броеница от по-слаби трусове, на които вече всички са престанали да обръщат внимание; и ако към бедността на половината население прибавим изолацията, получаваме изобилен материал за мелодрама.
Пелвина Лопес-Пун — кучката, която настанили в стаята ми още от първия ден на моя живот с намерението да ме имунизират срещу болести и алергии, се оказа чувствено животно, което на всеки шест месеца забременяваше от някое улично куче, въпреки изобретателните предпазни мерки, които измисляше майка ми, като например да й изхлузва гумени гащички. Когато се разгонеше, тя залепваше задника си до желязната ограда на градината, а на улицата цяла глутница псета нетърпеливо чакаха ред, за да я любят през решетките. Понякога, на връщане от училище, заварвах заклещено куче, от другата страна Пелвина виеща и моите вуйчовци, примрели от смях, мъчещи се да ги разделят със силна струя студена вода. По-късно Маргара давеше новородените кутрета по същия начин, както постъпваше с котетата. Едно лято бяхме готови да тръгнем на летуване, ала се наложи да отложим пътуването, защото кучката беше разгонена и беше невъзможно да я отведем в това състояние, на плажа нямаше как да я затворим, а вече беше доказано, че гумените гащички са безсилни пред порива на истинската страст. Тата толкова протестираше, че мама реши да я продаде с обява във вестника: „Изискано женско куче булдог, донесено от чужбина, с мил характер, търси гальовни стопани, способни да го оценят.“ Обясни ни основанията си, ала на нас намеренията й ни се сториха позорни и заключихме, че щом може да търси да се отърве от Пелвина, в състояние е да стори същото с което и да е от децата си. Умолявахме я напразно — в събота се появи една двойка, заинтересована да осинови кучето. Скрити под стълбата, видяхме обнадеждената усмивка на Маргара, когато ги отведе в салона — тази жена мразеше кучето толкова, колкото и мен. Малко след това мама излезе да търси Пелвина, за да я представи на потенциалните купувачи. Преброди къщата от тавана до мазето и най-сетне я намери в банята, където ние, децата, я бяхме затворили, предварително избръсвайки я и боядисвайки участъци от гърба й с живак и хром. С напъване и закани успя да отвори вратата, животното се стрелна надолу по стълбите и с един скок се метна на дивана при клиентите, които при вида на раните, взеха да крещят и се втурнаха към вратата, бързайки да намерят избавление, преди да са пипнали заразата. Три месеца по-късно Маргара трябваше да премахне половин дузина незаконородени кутрета, а ние изгаряхме трескави от чувство за вина. Малко след това Пелвина умря по мистериозен начин и аз подозирам, че Маргара има пръст в цялата работа.
Същата година в колежа разбрах, че бебетата не ги носят щъркелите, а растат като дини в корема на майките, а също и че Дядо Коледа никога не е съществувал, а родителите купуват подаръците. Първото откритие не ми направи особено впечатление, тъй като не възнамерявах още да имам деца, ала второто бе направо опустошително. Разположих се да чакам будна на Бъдни вечер, за да разбера истината, но въпреки усилията ми, сънят ме победи. Измъчвана от съмнения, бях написала писмо капан, искайки невъзможното — друго куче, много приятели и няколко играчки. Като се събудих на сутринта, намерих кутия с темперни бои, четки и хитра бележчица от Дядо Коледа, чийто почерк подозрително много приличаше на този на майка ми, в която обясняваше, че не изпълнил желанието ми, за да ме научи да не съм толкова ненаситна, но в замяна на това предоставял стените в стаята ми, за да нарисувам кучето, приятелите и играчките. Огледах се и установих, че строгите старинни портрети и окаяното на вид Свято Христово сърце са махнати, а на голата стена срещу леглото ми има цветна репродукция от художествен албум. Разочарованието ме накара да онемея за няколко минути, но накрая се съвзех дотолкова, че да разгледам картината, която се оказа творба на Марк Шагал. В началото не видях нищо освен безразборно нахвърляни петна, но скоро върху малката изрезка съзрях удивителен свят от сини булки, понесени във въздуха с краката нагоре, блед музикант, плаващ в седморък свещник, червена коза и други фриволни персонажи. Имаше толкова различни цветове и предмети, че ми трябваше доста време, докато обхвана вълшебния хаос на композицията. В тази картина имаше музика: тиктакане на часовник, стенание на цигулки, врещене на коза, пърхане на криле, неспирен шепот на слова. Имаше също и миризми: аромат на запалена свещ, на горски цветя, на разгонено животно, на женски мазила. Всичко изглеждаше обвито в леката мъгла на щастлив сън, от една страна, атмосферата беше топла като в следобедна сиеста, а от друга, се усещаше свежестта на нощ в полето. Бях прекалено малка, за да анализирам картината, но си спомням изненадата и любопитството — тази картина беше покана за игра. Запитах се очарована как е възможно да се рисува така, без никакво зачитане на нормите на композицията и перспективата, която учителката по изкуство се мъчеше да ни внуши в училище. Ако този Шагал може да прави, каквото му скимне, аз също мога, заключих, и отворих първото бурканче с темперна боя. В продължение на години рисувах свободно и с наслада сложен стенопис, където останаха запечатани желанията, страховете, гневът, въпросите на детството и болката от израстването. На почетно място, насред невъзможна флора и невиждана фауна, нарисувах силуета на момче в гръб, което като че ли съзерцаваше стенописа. Това беше портретът на Марк Шагал, в когото се бях влюбила така, както само децата се влюбват. По времето, когато аз бясно покривах с рисунки стените на стаята ми в Сантяго, обектът на моята любов беше с шейсет години по-възрастен от мен, беше прочут в цял свят, наскоро бе сложил край на продължителното си вдовство, оженвайки се за втори път, и живееше в сърцето на Париж, но разстоянието и времето са крехки условности — аз смятах, че той е момче на моята възраст, и много години по-късно, през април 1985 г., когато Марк Шагал издъхна, навършил 93 години вечна младост, разбрах, че това наистина беше така. Когато си тръгвахме от къщи и аз трябваше да се разделя със стенописа, мама ми даде тетрадка, за да описвам това, което преди рисувах — тетрадка, където да записвам живота. „Вземи, изливай себе си, пишейки“, ми каза. Така и направих и продължавам да го правя сега в тези страници. Какво друго мога да сторя? Имам прекалено много време. Имам цялото бъдеще. Искам да ти го дам, дъще, защото ти си загубила своето.