— Открих го, мамо! Снощи на едно събиране се запознах с мъжа, който ще стане мой съпруг! — и трескаво ми разказа, че от първия миг било като пламтяща клада — погледнали сте се, разпознали сте се и сте усетили без капка съмнение, че сте родени един за друг.
— Не се превземай, Паула. Как можеш да си толкова сигурна?
— Ами доповръща ми се и трябваше да си тръгна. За щастие той тръгна след мен…
Всяка нормална майка би те предупредила относно подобна страст, но аз нямам моралното право да давам уроци по сдържаност и затова продължихме разговора типично в наш стил.
— Това е прекрасно, Паула. Заедно ли ще живеете?
— Първо трябва да завърша.
— Значи възнамеряваш да продължиш следването?
— Не мога да го зарежа по средата!
— Е, щом става дума за мъжа на живота ти…
— По-спокойно, мамо, току-що сме се запознали…
— Аз също отскоро се познавам с Уили и виж ме къде съм… Животът е кратък, дъще.
— На твоята възраст изглежда по-кратък, отколкото на моята. Добре де, няма да правя докторат, но поне ще завърша магистратура.
Така и стана. Взе магистърска степен с отличие и замина при Ернесто в Мадрид, където и двамата намерихте работа — той като електронен инженер, а ти като психолог на доброволни начала в колеж; не след дълго се оженихте. На първата годишнина от сватбата ти беше в кома и мъжът ти ти подари любовна приказка, която ти разказа шепнешком на ухото, докато сестрите наблюдаваха развълнувани, а дон Мануел плачеше на съседното легло.
Ах, тази плътска любов! За пръв път изпитах изпепеляващата й мощ на единайсет години. Чичо Рамон отново бе изпратен на работа в Боливия, но този път взе със себе си мама и нас, трите деца. Не можаха да се оженят и правителството не поемаше разходите на неузаконеното семейство, но те не обръщаха внимание на злонамерените подмятания и упорито отстояваха трудната си връзка, независимо от препятствията, които се изпречваха на пътя им. Постигнаха пълен успех и днес, след повече от четирийсет години, те са легендарна двойка. Ла Пас е изключителен град, толкова е близко до небето и въздухът е така разреден, че призори могат да се съзрат ангелите, сърцето всеки момент е готово да се пръсне, а погледът потъва в смазващата бистрота на пейзажа. Планински вериги и теменужени хълмове, скали и очертани с едри четки на художник парчета земя, оцветени в шафранено, пурпурно и тъмночервено, заобикалят падината, където се простира този град на контрасти. Спомням си тесни, виещи се нагоре и надолу улички, бедни магазинчета, раздрънкани автобуси, индианци, облечени в пъстроцветни вълнени дрехи, вечно предъвкващи с позеленели зъби топка от листа на кока. Стотици църкви с камбанарии и с дворове, където индианките седяха на земята и продаваха сушена юка8, лилава царевица и препарирани зародиши на лами, които се използваха за пластири за здраве, като същевременно гонеха мухите и кърмеха рожбите си. Миризмите и цветовете на Ла Пас са се врязали в съзнанието ми като част от бавното и болезнено събуждане през пубертета. Двойствеността на детството свърши едновременно с излизането ни от дома на дядо. Нощта преди да заминем станах тайно, внимателно слязох по стълбата, като гледах да не скърцат стъпалата, прекосих на тъмно първия етаж и стигнах до завесата на салона, където Меме ме очакваше, за да ми каже да престана да се вайкам, защото тя била готова да тръгне на път с мен, нямало какво повече да прави в тази къща и да съм вземела сребърното й огледало от писалището на Тата. „Отсега нататък ще бъда винаги до теб“, добави. За пръв път се осмелих да отворя затворената врата на стаята на дядо. Уличната светлина се процеждаше през цепките на щорите и очите ми вече бяха свикнали с тъмнината — видях неподвижния му силует и строгия профил; лежеше по гръб под завивката, скован и неподвижен като труп в тази стая с погребални мебели, в която стенният часовник отброи три часа през нощта. Точно такъв щях да го видя трийсет години по-късно, когато ми се яви насън, за да ми разкрие края на първия ми роман. Тихо изминах разстоянието до писалището и минах толкова близо до леглото му, че успях да доловя самотата му на вдовец; отворих едно след друго чекмеджетата, ужасена при мисълта, че може да ме изненада как крада. Открих огледалото с резбована дръжка до консервена кутия, която не се осмелих да докосна, взех го с две ръце и излязох на пръсти. Потънала в безопасност в леглото си, се взрях в блестящото стъкло, където толкова пъти ми бяха казвали, че нощем се оглеждат демони, и предполагам, че то отрази моето кръгло и бледо десетгодишно лице, но във въображението си аз видях нежния лик на Меме, която ми пожела лека нощ. Призори за последен път нарисувах върху стенописа ръка, изписваща думата „сбогом“. Този ден беше много объркан, изпълнен с противоречиви заповеди, припрени сбогувания и нечовешки усилия за нагласяване на куфарите върху покривите на колите, които щяха да ни откарат на пристанището, а оттам да вземем кораб на север. Остатъкът от пътя щяхме да изминем на теснолинейка, която се катереше бавно като хилядолетен охлюв към боливианските висини. Дядо ми, в траурните си дрехи, с бастун и баски каскет, прав до вратата на къщата, в която бях израснала, изпрати моето детство.