— На какво те научиха монахините днес? — ме питаше за поздрав.
— Не са монахини, а госпожици протестантки — говорихме за Йов — отговарях, обляна в пот, но невъзмутима и важна в ужасната си униформа.
— Йов, онзи глупак, дето Господ подложил на изпитание, засипвайки го със злочестини?
— Изобщо не е бил глупак, чичо Рамон, бил е свят мъж, който нито веднъж не се отрекъл от Бог, въпреки страданията си.
— Нима ми казваш, че е справедливо Бог да се обзалага със сатаната, да наказва клетия мъж без милост и за капак да иска от него да го обожава. Това е несправедлив, жесток и лекомислен Бог. Господар, отнасящ се по този начин със слугите си, не заслужава вярност, нито уважение и още по-малко обожание.
Възпитаник на йезуити, чичо Рамон използваше разтърсващ плам и неумолима логика — досущ като в кавгите с майка ми — за да разобличи глупостта на библейския герой; поведението му не само не представлявало пример за подражание, а било израз на слабохарактерност. За по-малко от десет минути реторика караше да рухнат благочестивите поучения на сестра Сейнт Джон.
— Сигурна ли си, че Йов е бил пъзльо?
— Да, чичо Рамон.
— Би ли могла да го потвърдиш писмено?
— Да.
Господин консулът прекосяваше няколкото метра, които ни деляха от кабинета му, написваше върху подпечатан лист хартия документ в три екземпляра, в който се посочваше, че аз, Исабел Алиенде Лона, на четиринайсет години, чилийска гражданка, удостоверявах, че Йов от Стария завет беше смотан глупак. Караше ме да подпиша, след като внимателно прочетях текста, понеже нищо не трябвало да се подписва слепешката, сгъваше документа и го прибираше в сейфа на консулството. После отново сядаше на мястото си при вентилатора и с дълбока въздишка на отегчение ми казваше: