— Успокой се, не е лош знак, това няма нищо общо с Паула. Ти самата си всички герои от съня едновременно. — Ти си дванайсетгодишното момиче, което свободно може да лети. На тази възраст детската ти невинност си отиде, умря момиченцето, което ти беше дотогава, погълна отварата на смъртта, която всички жени поемаме рано или късно. Забелязала ли си, че през пубертета угасва енергията на амазонки, с която сме заредени от люлката, и се превръщаме в осакатени и разяждани от съмнения същества? Жената, заклещена в силоза, си също ти, пленница на ограниченията на живота на възрастните. Женската участ е злочеста, дъще, то е като да имаш камъни на глезените, няма как да летиш.
— А какво означават гълъбите, мамо?
— Изтерзаната ти душа, предполагам…
Всяка нощ сънищата ме чакат, притаени под леглото с товар от ужасни видения, камбанарии, кръв, зловещи ридания, но също и с вечно свежа реколта от мимолетни щастливи образи. Имам два живота — един, докато съм будна, и друг, когато спя. В света на съня има места и герои, които вече познавам, там изследвам рая и ада, летя в черното космическо небе и се спускам на морското дъно, където цари зелена тишина, виждам десетки и най-различни деца, причудливи животни и също крехките духове на най-обичните ми покойници. С годините съм се научила да разгадавам кодовете и да вниквам в тайните на сънищата, сега посланията са по-ясни и ми служат, за да хвърлят светлина върху загадъчните области на ежедневното съществуване и върху писането.
Да се върнем на Йов, за когото мислих много през тези дни. Казвам си, че болестта ти е изпитание, като онези, които е трябвало да преодолее клетият нещастник. Прекалено самонадеяно е от моя страна да смятам, че ти лежиш в това легло, за да може ние, които чакаме в коридора на изгубените следи, да получим някакъв урок, но наистина го мисля понякога. На какво искаш да ни научиш, Паула? Много се промених през тези безкрайни седмици, всички, които изживяваме това изпитание, сме се променили, особено Ернесто, който сякаш е остарял с цял век. Как да го утеша, щом аз самата съм отчаяна? Питам се дали някога отново ще се разсмея от сърце, дали ще се отдам на някаква кауза, дали ще се храня с наслада, дали ще пиша романи. „Разбира се, скоро ще се радвате с дъщеря ти и дори няма да си спомняш за този кошмар“, уверява ме майка ми, подкрепяна от специалиста по порфирия, който твърди, че веднъж преодолели кризата, пациентите напълно се възстановяват, ала аз имам лошо предчувствие, дъще, не мога да крия, прекалено дълго време измина, а ти не се подобряваш, струва ми се даже, че се влошаваш. Баба ти не се предава, придържа се към рутината, има воля да чете вестник и даже излиза на пазар. „Единственото, за което съжалявам в живота, е за нещата, които не съм купила“, казва тази грешница. Много време вече сме тук, иска ми се да се приберем у дома. Мадрид ми навява лоши спомени, тук съм изживяла любовни мъки, които предпочитам да забравя, но заради твоето нещастие се помирих с града и жителите му, научих се да се движа по широките, достолепни булеварди и из старинните квартали с криволичещи улички, възприех испанския навик да се пуши, пие кафе и алкохол без ограничения, да се ляга в зори, да се поглъщат смъртоносни количества мазнини, да не се спортува и човек да се подиграва с холестерола. Въпреки това тук хората живеят толкова, колкото и в Калифорния, с тази разлика, че са много по-щастливи. Понякога вечеряме в малък семеен ресторант в квартала — все един и същ, защото мама се е влюбила в собственика, харесва грозните мъже, а той може да спечели конкурс: от кръста нагоре е набит, прегърбен, с дълги ръце като на орангутан, а надолу е като джудже с крачета на хилаво човече. Следва го със запленен поглед, често го съзерцава, застинала с отворена уста и лъжица във въздуха. В продължение на седемдесет години беше лежала на славата си на глезена жена, бяхме свикнали да й спестяваме силни вълнения, тъй като мислехме, че не е в състояние да ги понесе, но сега на бял свят излизаше характерът й, сравним с бик на корида.
В сравнение с мащабите на вселената и с хода на историята ние сме незначителни, след смъртта ни всичко си продължава както преди, все едно, че никога не сме съществували, ала според мерките на нашата човешка мимолетност ти, Паула, си по-важна от собствения ми живот и от сбора на живота на почти всички останали хора. Всяка година умират седемдесет милиона души и се раждат още повече, но въпреки това, като че ли само ти си родена, като че ли само ти можеш да умреш. Баба ти се моли за теб на своя християнски Бог, а аз се моля понякога на една усмихната езическа богиня, сипеща благини, богиня, която не познава наказанието, а само прошката; говоря и с надеждата, че ще ме чуе отвъд времето и ще ми помогне. Нито баба ти, нито аз получаваме отговор и се чувстваме изгубени в тази бездна от тишина. Мисля за прабаба ми, за баба ми ясновидката, за моята майка, за теб и за внучката ми, която ще се роди през май — здрава женска верига, която води началото си от първата жена — майката на вселената. Трябва да мобилизирам тези живителни сили за твоето спасение. Не зная как да те достигна, викам те, ала ти не чуваш и затова ти пиша. Идеята да изпълвам тези страници не беше моя, от няколко седмици не проявявам никаква инициатива. Едва научила за болестта ти, моята агентка дойде да ми изрази подкрепата си. Като първа стъпка заведе мен и мама в една кръчма, където ни изкуши с печено прасенце и бутилка вино от Ла Риоха10, които натежаха като камък в стомаха ни, но все пак успяха да върнат смеха ни; след това ни изненада в хотела с десетки червени рози, халва от Аликанте и наденица с неприличен вид — същата, която използваме за супата от леща, — а сетне постави в скута ми сноп жълта, разчертана на редове хартия.