В продължение на години в главата ми се въртяха нездрави причини, за да оправдая изчезването на баща ми; изморих се да разпитвам цял свят — неизменно се натъквах на конспиративно мълчание. Живите, които са го познавали, го описват като много интелигентен мъж и не казват нищо друго. Като дете си го представях престъпник, а по-късно, когато научих за съществуването на сексуални перверзни, му приписах всичките, но се оказва, че нищо толкова вълнуващо не краси миналото му — бил е просто страхливец, един ден се усетил хванат в капана на собствените си лъжи, изгубил контрол над положението и избягал. Зарязал посолството, не видял повече майка ми, роднините и приятелите си, изнизал се буквално като дим. Виждам го — разбира се, на шега — как бяга към Мачу Пикчу, предрешен като перуанска индианка с изкуствени плитки и няколко нахлузени една върху друга пъстроцветни поли. „Никога повече не казвай това! Откъде ти хрумват такива глупости?“, ме сряза майка ми, когато й споменах за тази възможност. Както и да е, тръгнал си без следа, но не се заселил в прозрачните висини на Андите и не потънал в село на индианци аюмари, както предполагах, а чисто и просто слязъл едно стъпало надолу в безмилостната класова стълбица на чилийското общество и станал невидим. Върнал се в Сантяго и продължил да се скита из централните улици, но понеже не се движел в същата социална среда, като че ли бил умрял. Повече не видях баба си по бащина линия, нито когото и да било друг от семейството му, с изключение на Салвадор Алиенде, който остана до нас, воден от непоклатимо чувство за почтеност. Никога повече не видях баща си, не чух да произнасят името му и не знам как изглежда, и затова е ирония на съдбата фактът, че един ден ме извикаха, за да идентифицирам трупа му в моргата, но това се случи много по-късно. Съжалявам, Паула, че тук се разделяме с този персонаж, защото в приказките лошите герои съставляват най-колоритната част.