Опитах се да му обясня ситуацията, но срещнах порой и водопад от слюнки на бяс. Човекът при никакви положения не желаеше да ме изслуша. Устата му се запени, очите се изцъклиха и за нула време моя милост се видя в душевен смут. Самият факт, че трябваше да внесе сумата го бе хвърлил в нервна криза.
Предвидливо му поднесох един бял лист за да напише възраженията си и той писа, писа, та чак се забрави. От всичко което написа узнах, че съм най-мръсната мафия, че подлежа на затвор, че след два дена ще бъда незабавно уволнен от президента на републиката.
Кучето което бе вързано на няколко метра от нас се давеше от лай. Вероятно и то имаше психични проблеми като стопанина си.
Няколко часа по-късно разказвайки случката на колегите си бях посъветван следващия път да си туря каска на главата. С това историята не свърши. На следващата утрин Пауна ми дойде във Враца на едно скандално рандеву. Пет колеги под брой трябваше да го изслушаме внимателно, а след това да му дадем един валидол за охлаждане на ентусиазма. Не можехме да поемем риска да получи инфаркт в служебното ни помещение.
Забележителна памет имаше тоя човек. Видеше ли ме из Мездра, спираше и започваше гневно да скандира. Хората спираха и ни заглеждаха, усмихваха се, а аз бързичко отминавах. Чувствах се като някой обществен престъпник, извършил най-страшното престъпление. Поне за такъв ме обвиняваха.
Понеже службата си е служба, а и аз си бях упорито момче, то срещите с тая забележителна личност по неволя трябваше да продължат. Веднъж месечно почуквах на външната му врата. Той надничаше от прашното прозорче на втория етаж и слизаше да ми отвори с неподражаеми словоизлияния. Най-сетне разбра, че няма отърване от мен и смени тона, поомекна, замлъкна и послушно изпълняваше онова което му кажех.
След всяко отчитане на водомера започваше да се пазари. Трябва да съм му намалял водата, защото е социално слаб, да отложа отчитането за другата седмица и какво ли още не. Молбите му идваха и си отиваха като пролетни птиченца, а аз си мерех водомера и си му пишех реалния воден разход.
Моето обръщение към него обаче стана много внимателно и любезно. Това приятелско „бат“ му легна на сърцето. Разбрах го след като започна да ми намига и потупва по рамото. Явно му харесваше. Опитваше се да ме нарича интимно „началник“, но разбирате, че подобно обръщение не би ми повлияло ни най-малко.
Постепенно Пауна се отпусна, стана „по-нормален“, поне външно. Иначе отвътре кой ли знаеше какви луди мисли и чувства бушуваха. Понеже при всяка наша среща бъбреше непрекъснато, то схванах и човешките му слабости. Една от най-съществените бяха жените. Разправяше непрекъснато любовните си приключения със съвсем млади циганки.
Като стана въпрос за циганки, беше ми направило впечатление присъствието на една доста възрастна циганска госпожа, пълна и гърдеста с множество метални зъби в устата. При моите посещения, тя седеше на ниското легло, мълчалива и усмихната. Не говореше, а само се усмихваше. Моята подозрителна забележка към него бе посрещната с безцеремонния му отговор. „Братовчедката“, така я наричаше, му дошла на гости от Варна. Колко ли му беше братовчедка, сам той си знаеше. Въпреки роднинските им отношения, възрастната пълна жена имаше вид на поредната гостенка в разбъркания му дом.
Беше обикновен делничен ден. Имах някаква служебна работа в Мездра. Хванах пътническия влак в девет и пет. Пътуването между двата близки града траеше към двайсетина минути, време достатъчно за да се прочете вестник, да се реши едно судоку или да се срещнеш и разговориш с познат.
Седях в един от вагоните които на шега наричахме „хамбарите“, защото нямаше купета а само ниши в общо помещение. Избрах си едно свободно място до прозореца. В отсрещната ниша седяха някакви студенти и шумно разговаряха и се смееха. Единият въртеше в ръцете си касетофон. Другият се опитваше да хване някакви акорди на акустична китара. Те така и не му се отдаваха, защото спираше и започваше отначало.
Неочаквано някой ме потупа по рамото.
— Случайно да си ме търсил?
Беше Пауна. Ухилената му физиономия се мъдреше точно пред лицето ми.
— Къде си ходил, бе Бат’ Саво? — казах колкото да започне разговора.
— Нали може? — попита той и се намести на седалката срещу мен без да дочака отговора.
— Може! — промърморих с очакване да започне дългата му тирада от думи.
И тя започна по стария и познат ми начин.
— Много съм уморен бе началник!
— ?
— Прибирам се от Варна.
— ?
— Едно гадже, четиридесет годишно, забременя от мен та трябваше да го водя за аборт при доктор. Обра ме, лекето! Останах без пари.