— До тук ли я докарахме…?
— Изненада ме, бе началник!
— Нали сега работата е свършена, какво повече те вълнува…
— Да свършена е ама останах без пари.
— Като си палав какво друго очакваш?
— Все за жени си мисля, бе началник! Ето го и онова студентче отсреща, ух на дядото-о-о…
— Така както я караш можеш да си изкараш някъде и за бой…
— Няма, няма… Знам как да говоря…
— Абе знаеш, ама… Чудя ти се как се справяш на тая възраст. Нали беше към 70-те?
— Седемдесет и четири!
— И как се оправяш тогава с жените?
— Аз, началник съм билкар, а има билчици дето поддържат човек и за оная работа.
— Моят дядо, бог да го прости, беше билкар. „Хайде Саве!“ — ще рече. Хващаше ме за ръчица и ме водеше по гори и поля. Показваше ми всяка билка, обясняваше ми какво цери, как се вари и пие. От него съм научил треволяците. Набрал съм от всичко и за склероза, за кръвно и за потентност. Имам една като я сваря и дам на жена, тя пощрълкява. Гледам и на ръка. Като те пипна и познавам от какво страдаш. Я дай да видя! Дай си лакътя!
Хвана ме тоя образ за лакътя, натисна някъде и пита:
— Е, как е?
— Какво как е?
— Усещаш ли ток в лакътя?
— Не… А трябва ли?
— Така-а-а! Сега ръката ти трябва да отскача, а твоята неще… Нещо не е добре… Я чакай пак… Не отскача!… Абе началник, нещо в теб е наопъки, бе!
— Щом ти го казваш…
— Въпреки всичко знаеш ли какво ще направиш? Ще стриеш листа от суха коприва, ще добавиш сушени корени от камшик, цвят от подъбиче, цвят от бял трън. Ще ги вариш 30 минути и ще пиеш отварата като вода.
— И какво? Ръката ми ще отскача ли? — подхванах на майтап.
— Не бе! Ще можеш да караш по пет пъти с жените без да спираш и да пиеш вода…
— А стига бе!
— Мен слушай началник и се не бой!
— От какво да се боя, Бат’ Саво?
— Така е думата де!
В тоя момент студентчетата отсреща пуснаха касетофона. Тръгна една стара и позната ми мелодия от едно време. Май се казваше „Малкият парагваец“, ако не ме лъжеше паметта. Оня с акустичната китара задрънка в такт с песента. Тя беше така игрива и така жива, че на човек мигом му ставаше приятно и весело.
С крайчеца на окото си долових някакво изменение във физиономията на моя спътник. Той изведнъж стана сериозен, по-сериозен от обикновено. Изправи се бавно, вдигна ръце както ги вдига грък когато започва да танцува „сиртаки“.
След миг започна да щрака с пръсти. Щракаше в такт с песента. След туй нозете му заситниха на едно място. Леко повдигаше единия крак след туй другия. Крачолите на панталона му бяха възкъси, но това в случая нямаше никакво съществено значение. Мелодията сякаш навлизаше в него, попиваше навътре и избълваше навън като бавно изригващ тропически вулкан. Поне така се струваше на наблюдаващия го човек.
— Ха! Ха! Ха!… — запровиква се той. Танцуваше и „хакаше“.
Пауна тутакси стана прицел на внимание за пътниците от вагона. В един момент танцьорът се загледа в младото дребно моме от студентската компания както ястреб фокусира с очи уплашена гугутка.
Правеше чупка в кръста, навеждаше се към него, намигваше му, изправяше се и пак продължаваше да щрака с пръсти и да ситни своето „сиртаки“. Студентите изпаднаха в луд възторг. Оня с китарата мигом влезе в синхрон с песента, а другите запляскаха с ръце така както само една жизнерадостна и весела компания можеше да го прави.
Влакът вече навлизаше в района на гара Мездра. Май не ми се искаше да слизам. Същото вероятно се отнасяше и за другите пътници. Кой ли искаше да спре тоя интересен и безплатен спектакъл? Обаче, нямаше начин!
Май бях забравил… Днес бе хубавият студентски празник — осми декември! „Малкият парагваец“ се лееше от касетофона, а Пауна ситнеше с прострени настрани ръце и с щракащи с пръсти… Въртеше глава отляво надясно, повдигаше рамене и издюдюкваше с уста. Физиономията му беше повече от сериозна, сякаш вършеше някаква твърде важна и отговорна работа.
Как ли можех да я забравя тая сцена още повече, че и аз самия навремето обичах да се веселя на тоя прекрасен ден. Та нали бях един доста старичък, но все още помнещ и знаещ български студент…
05.12.2009 г.
Враца